лице беше алено и грееше победоносно.
— Добре я оплескахме — отвърнах.
— Какво?
— Разбира се, че я оплескахме. Сега изобщо няма да можем да се върнем обратно. Онзи надзирател знае, че там е имало някой.
— Нищо не знае — отвърна Клод. — След пет минути в гората ще бъде тъмно като в рог и той ще се изниже към къщи, където го чака вечерята му.
— Мисля, че ще го последвам.
— Голям бракониер си — рече Клод. После седна върху затревения насип под живия плет и запали цигара.
Слънцето вече беше залязло и небето изглеждаше избледняло окадено синьо, леко опърлено с жълто. В гората зад сенките и празните пространства между дърветата от сиви ставаха черни.
— След колко време започва да действува сънотворното? — попита Клод.
— Внимавай — казах. — Някой идва.
Човекът се беше появил внезапно и безшумно от мрачината и когато го забелязах, беше само на около трийсет метра от нас.
— И този проклетник е надзирател — рече Клод.
И двамата го загледахме как слиза по пътя и се насочва към нас. Носеше пушка под мишница и голям черен лабрадор го следваше по петите. Спря на няколко крачки от нас. Кучето зад него също спря и се втренчи в нас между краката на надзирателя.
— Добър вечер — поздрави Клод мило и дружелюбно.
Този беше висок и кокалест с живи очи, сурово лице и здрави опасни ръце.
— Познавам ви — рече той тихо и се приближи още повече. — Познавам и двама ви. — На това Клод нищо не отговори. — Вие сте от бензиностанцията, нали? — Устните му бяха тънки и сухи, покрити с някаква особена кафява коричка. Казвате се Кубидж и Хоус и сте от бензиностанцията на шосето. Нали така?
— На какво играем? — попита Клод. — На въпроси и отговори?
Надзирателят се изплю. Видях как храчката полетя във въздуха и звучно се пльосна в изсъхналия прахоляк на една педя от краката на Клод. От мястото, където седях, ми приличаше на малка стридичка.
— Изчезвайте — каза мъжът. — Хайде! Да ви няма!
Като говореше, горната му устна се повдигаше и разкриваше ред дребни потъмнели зъби — един черен, а останалите с цвят на дюля и охра.
— Впрочем този път е обществен — отговори Клод. — Ако обичате, не ни безпокойте.
Надзирателят прехвърли пушката от лявата си ръка в дясната.
— Шляете се — рече — с намерение да извършите престъпление. За това мога да ви арестувам.
— Не, не можете — рече Клод.
Всичко това започна да ме изнервя.
— От известно време те държа под око — каза надзирателят, като гледаше Клод.
— Става късно — обадих се аз. — Ще вървим ли?
Клод запрати цигарата си във въздуха и бавно се изправи на крака. — Добре — рече. — Да вървим.
Заслизахме надолу по пътя, откъдето бяхме дошли, а надзирателят остана зад нас, без да помръдва от мястото си, и скоро фигурата му се стопи в здрача.
— Това е главният — обясни Клод. — Казва се Рабетс.
— Да се махаме колкото се може по-бързо — рекох.
— Ела да влезем тук. — Показа ми отляво една портичка, която водеше към някаква нива. Прекачихме се през нея и седнахме на земята зад живия плет.
— Мистър Рабетс също е тръгнал да вечеря — рече Клод. — Няма защо да се тревожиш.
Седяхме мълчаливо зад плета и чакахме надзирателят да мине покрай нас на път за вкъщи. Бяха се показали няколко звезди, от изток изгряваше ярка луна и се издигаше над хълмовете зад нас.
— Ето го — прошепна Клод. — Не мърдай.
Надзирателят безшумно се зададе по пътя, а кучето стъпваше бързо и меко по петите му. Седяхме зад плета и ги гледахме как ни отминават.
— Той повече няма да се върне тази вечер — каза Клод.
— Откъде знаеш?
— Надзирателят никога няма да те причака в гората, ако знае къде живееш. Отива при къщата ти, скрива се някъде наоколо и те чака да се върнеш.
— Това е още по-лошо.
— Не, не е. Не е, ако преди да се прибереш, оставиш плячката някъде другаде. Тогава с пръст не може да те пипне.
— А другият? Онзи на просеката?
— И той си е отишъл.
— Никога не можеш да си сигурен.
— Наблюдавам тези копелета месеци наред, Гордън, честна дума. Познавам всичките им навици. Няма никаква опасност.
Неохотно го последвах обратно в гората. Сега вътре беше тъмно като в рог и доста тихо и макар че напредвахме много предпазливо, струваше ми се, че шумът от стъпките ни отеква като в катедрала.
— Ето тук хвърлихме стафидите — каза Клод.
Надникнах през храстите. Просеката неясно се мъжделееше на лунната светлина.
— Съвсем ли си сигурен, че надзирателят си е отишъл?
— Да!
Лицето на Клод едва се виждаше под козирката на шапката — безцветните устни, меките бледи бузи и големите му очи, в които бавно танцуваше искрицата на възбудата.
— Заспали ли са вече?
— Да.
— Къде?
— Някъде наоколо. Те не се отдалечават оттук.
— А сега какво ще правим?
— Ще стоим и ще чакаме. Донесъл съм с какво да си светим — добави и ми подаде едно от онези джобни фенерчета, които са с формата на автоматична писалка. — Може и да потрябва.
Започнах да се чувствувам по-добре.
— Дали да не се опитаме да открием някои, както си клечат по дърветата? — попитах.
— Не.
— Много ми се иска да ги видя как изглеждат спящи.
— Не сме излезли да зяпаме — каза Клод. — Моля ти се, пази тишина.
Мина доста време, а ние все стояхме и чакахме нещо да се случи.
— Току-що ми хрумна нещо крайно неприятно — обадих се аз. — Ако птицата пази равновесие върху клона, когато е заспала, тогава не виждам защо хапчетата ще я накарат да падне.
Клод бързо ме стрелна с очи.
— В края на краищата — продължих аз — тя не е мъртва, а само заспала.
— Упоена — поправи ме Клод.
— Това е само вид
Възцари се мрачно мълчание.
— Трябваше да изпробваме върху пилета — обади се Клод. — Баща ми щеше да го направи.
— Баща ти е бил гений — рекох.
В този миг в гората зад нас нещо тупна меко на земята.
— Хей!
— Шшшт!
Стояхме и се ослушвахме.
