научил от баща си.
— Кой е шофьорът?
— Чарли Кинч. Той винаги е доволен, когато може да услужи.
Натоварихме фазаните и аз се опитах да метна натъпкания чувал през рамо. Вътре имаше около шейсет птици и трябва да тежеше най-малко центнер и половина.
— Не мога да нося това нещо — рекох. — Ще трябва да оставим една част.
— Влачи го — каза Клод. — Просто го тегли след себе си.
Тръгнахме да се връщаме през непрогледния мрак, като влачехме фазаните подире си.
— Така изобщо няма да се доберем до селото — обадих се аз.
— Досега не е имало случай Чарли да ми върже тенекия.
Стигнахме края на гората, подадохме глави през живия плет и заоглеждахме пътя. Клод подвикна съвсем тихичко: „Чарли, тук сме!“ и старият човек, седнал зад волана на таксито на около петдесет метра от нас, подаде глава навън и лукаво ни се усмихна с беззъбата си уста. Измъкнахме се през плета, като тътрехме чувалите след себе си.
— Здравейте! — каза Чарли. — Какво е това?
— Зеле — отвърна Клод. — Отваряй вратата.
Две минути по-късно вече благополучно се бяхме настанили в таксито и бавно криволичехме надолу по хълма към селото.
Сега вече най-трудното беше зад гърба ни. Клод тържествуваше, преливаше от гордост и непрестанно се навеждаше напред, потупваше Чарли Кинч по рамото и викаше: „Какво ще кажеш, Чарли? Какво ще кажеш за този улов?“ А Чарли често-често се обръщаше назад, пулеше се срещу огромните издути чували, които лежаха на пода между нас, и повтаряше: „Боже господи, човече, как го направи?“
— Шест двойки има и за теб, Чарли — рече Клод, а Чарли отвърна:
— Боя се, че тази година при откриването на ловния излет на мистър Виктор Хейзъл ще се усети известна оскъдица на фазани.
— Предполагам, че ще я усети, Чарли — съгласи се Клод.
— Какво, за бога, смяташ да правиш с тези сто и двайсет фазана? — попитах аз.
— Ще ги замразя за зимата. Ще ги сложа при карантията в замразителя на бензиностанцията.
— Надявам се не тази нощ.
— Не, Гордън, тази нощ ще ги оставим при Беси.
— Коя Беси?
— Беси Оргън.
— Беси
— Тя винаги ми доставя дивеча, не знаеше ли?
— Не, не знаех — отвърнах. Съвсем се бях слисал.
Мисис Оргън беше съпругата на преподобния Джек Оргън, местния викарий.
— Винаги избирай някоя почтена жена да ти доставя дивеча — обяви Клод. — Нали така, Чарли?
— Беси е момиче на място — отвърна Чарли.
Вече се движехме през селото. Уличните лампи все още светеха и мъжете се прибираха от кръчмите. Видях как Уил Пратли безшумно се вмъкна през страничната врата на рибарницата си, докато главата на мисис Пратли стърчеше от прозореца точно над него. Той обаче не знаеше това.
— Викарият има голяма слабост към печените фазани — каза Клод.
— Оставя ги да висят осемнайсет дни — додаде Чарли. — След това ги тръска силно два пъти и всичките им пера падат.
Таксито сви наляво и влезе в двора на викарият. Прозорците бяха тъмни и никой не ни посрещна. Ние с Клод стоварихме фазаните отзад в барачката, сбогувахме се с Чарли Кинч и под светлината на луната се запътихме с празни ръце към бензиностанцията. Дали мистър Рабетс ни е наблюдавал, докато сме се прибирали, не знам. Във всеки случай ние не го видяхме.
— Ето я, идва — каза ми Клод на следващата сутрин.
— Кой?
— Беси — Беси Оргън. — Гласът му звучеше гордо и дори някак собственически, като на генерал, споменаващ името на най-храбрия си офицер.
Последвах го навън.
— Ето там — посочи той.
Далеч надолу по пътя успях да различа дребна женска фигура, която идваше към нас.
— Какво бута? — попитах.
Клод ме погледна дяволито.
— Съществува само един сигурен начин за пренасяне на дивеч — заяви той, — а това е да го сложиш под някое бебе.
— Да — промърморих, — ами да, разбира се.
— Това там трябва да е младият Кристофър Оргън, на възраст година и половина. Той е чудесно дете, Гордън.
Едва различавах малката точица — бебе, седнало високо в количката, чийто гюрук беше свален.
— Под този дребосък има най-малко шейсет-седемдесет фазана — продължи Клод щастливо. — Можеш ли да си представиш!
— В една детска количка не могат да се съберат шейсет-седемдесет фазана.
— Могат, ако е дълбока, ако извадиш дюшечето и плътно ги натъпчеш от един до друг чак догоре. Тогава един чаршаф ти е напълно достатъчен. Не можеш да си представиш колко малко място заема един фазан, когато е отпуснат.
Стояхме до помпата и чакахме Беси Оргън да пристигне. Беше топла безветрена септемврийска сутрин; небето се смрачаваше и във въздуха миришеше на гръмотевици.
— През цялото село, без да й мигне окото — рече Клод. — Добрата стара Беси.
— Струва ми се, че се движи доста бързо.
Клод запали нова цигара от фаса на старата.
— Беси никога не бърза.
— Във всеки случай не се движи нормално — настоях. — Погледни сам.
Той примижа срещу нея през цигарения дим. После извади цигарата от устата си и отново погледна.
— Е?!
— Като че ли наистина върви малко бързичко — отвърна внимателно.
— Тя върви дяволски бързо.
Настъпи мълчание. Клод беше започнал да се взира много внимателно в приближаващата се жена.
— Може би не иска да я завари дъждът, Гордън. Обзалагам се, че точно това е причината. Мисли, че ще вали, и не иска детето да се намокри.
— А защо не вдигне гюрука?
На този въпрос не ми отговори.
— Тя тича! — извиках. — Погледни!
Беси беше хукнала изведнъж с всички сили.
Клод стоеше неподвижно и наблюдаваше жената; и ми се стори, че в тишината, която последва, чувах писъците на дете.
— Какво става?
Той не отговори.
— На това дете му има нещо — рекох. — Слушай.
Беси вече беше на около двеста метра от нас, но бързо скъсяваше разстоянието.
— Сега чуваш ли го?
— Да.
— Реве, като че ли го колят.
Тънкото пискливо гласче в далечината с всяка изминала секунда ставаше все по-силно, трескаво,
