страна и над пътя беше паднала сянка.
— Имаш късмет, че това не е преди трийсет години. Тогава са стреляли на месо, щом те видят — обади се отново Клод.
— Ти вярваш ли го?
— Знам го със сигурност. Колко пъти като хлапе съм влизал нощем в кухнята и съм заварвал стария, проснат по очи върху масата, а майка ми, надвесена над него, вади сачми от бутовете му с кухненския нож.
— Престани — рекох. — Това ме изнервя.
— Ама ми вярваш нали?
— Да, вярвам ти.
— Към края беше така обсипан с малки бели белегчета, че създаваше впечатление за обилен снеговалеж.
— Добре — казах. — Стига.
— Бракониерски задник, така му викаха. Нямаше мъж в цялото село, който да има повече от него. Баща ми беше първенец.
— Браво на него — рекох.
— Как ми се иска да е тука сега — тъжно промълви Клод. — Би дал всичко на света, за да може да дойде с нас тази вечер.
— Бих му отстъпил мястото си — рекох — С удоволствие.
Бихме стигнали билото на хълма и пред нас вече се виждаше гората. Беше огромна и тъмна, слънцето залязваше зад нея и между дърветата проблясваха златни искрици.
— По-добре аз да нося стафидите — каза Клод.
Подадох му пликчето и той ловко го пусна в джоба на панталоните си.
— Влезем ли веднъж вътре, никакви разговори повече — нареди Клод. — Само ще ме следваш и ще внимаваш да не чупиш клончета, като вървиш.
След пет минути бяхме там. Пътят стигаше досами гората, после завиваше и се движеше по периферията й още около триста метра, като помежду им оставаше само живият плет. Клод се провря на четири крака през плета и аз го последвах.
В гората беше хладно и тъмно. Не проникваше нито лъч слънчева светлина.
— Имам чувството, че наоколо е пълно с призраци — рекох.
— Шшшшт!
Беше много напрегнат. Вървеше точно отпреде ми, като повдигаше краката си високо и леко ги поставяше върху влажната земя. Непрекъснато движеше главата си и очите му бавно се въртяха, като търсеха опасност. Опитах се да правя същото, но скоро зад всяко дърво започна да ми се привижда надзирател, затова се отказах.
После отпред, в короните на дърветата, проблесна небе и аз се досетих, че това трябва да е просеката. Клод ми беше казал, че рано през юли точно там пускали младите фазанчета, там ги хранели, пояли и охранявали, там, по силата на навика, много от тях оставали чак до започването на ловния сезон.
— На просеката винаги има много фазани — беше ми казал.
— Предполагам и надзиратели.
— Да, но наоколо има гъсти храсталаци и това помага.
Оттук нататък движението ни представляваше серия приведени притичвания от дърво до дърво, спиране, изчакване, ослушване и отново притичване, докато най-после коленичихме, прикрити от голяма група елхи на самия край на просеката. Клод се ухили, ръгна ме в ребрата и ми посочи през храстите фазаните.
Мястото буквално гъмжеше от птици. Бяха най-малко двеста и всичките важно пристъпваха край пъновете.
— Сега разбираш ли какво имам предвид? — прошепна Клод.
Гледката беше удивителна, нещо като мечтата на бракониера, само че превърнала се в действителност. И колко наблизо бяха до мястото, където бяхме коленичили. До някои от тях нямаше и десет крачки. Женските бяха закръглени, млечнокафяви и толкова тлъсти, че като вървяха, перцата по гърдите им почти метяха земята. Мъжките бяха елегантни и красиви, с дълги опашки и блестящи червени кръгове около очите, които приличаха на алени очила. Погледнах Клод. Върху едрото му малко биволско лице беше изписан възторг. Леко беше отворил уста и съзерцаваше фазаните с особен изцъклен поглед.
Предполагам, че при вида на дивеч всички бракониери реагират горе-долу еднакво. Приличат на жени, съзрели големи смарагди на витрината на бижутерски магазин, и единствената разлика е, че жените не използуват чак толкова рисковани средства, за да се докопат до плячката. И все пак бракониерският задник е нищо в сравнение с мъченията, които една жена е склонна да понесе.
— Аха — тихо пророни Клод. — Виждаш ли надзирателя?
— Къде?
— Отсреща до онова голямо дърво. Гледай внимателно.
— О, господи!
— Всичко е наред. Той не може да ни види.
Ние се прилепихме ниско до земята, без да откъсваме очи от надзирателя. Беше дребен човечец с каскет на главата и пушка под мишница. И изобщо не се помръдваше. Приличаше на малък стълб, завинаги побит там.
— Да се махаме — прошепнах.
Лицето на надзирателя беше засенчено от козирката на каскета му, но на мен ми се струваше, че внимателно се взира право в нас.
— Аз си тръгвам — рекох.
— Тихо — отвърна Клод.
Бавно, без нито за миг да сваля очи от надзирателя, той бръкна в джоба си и извади една стафидка. Постави я върху дланта си, а после бързо, с рязко движение на китката, я метна във въздуха. Проследих я как прелита над храстите и пада на около метър от две женски, застанали до един стар пън. Когато стафидката тупна на земята, и двете птици рязко извърнаха глави. После едната подскочи и бързо клъвна нещо.
Погледнах към надзирателя. Той не бе помръднал.
Клод хвърли втора стафидка на просеката; после трета, четвърта, пета.
В този момент видях как надзирателят обърна глава, за да огледа гората зад себе си.
Бърз като светкавица, Клод измъкна пликчето от джоба си и изсипа цяла купчинка стафиди в дясната си ръка.
— Чакай — рекох.
Той обаче силно замахна и високо над храстите ги хвърли на просеката.
Като паднаха, стафидите леко изтрополиха, като дъждовни капки върху сухи листа, така че и последният фазан, ако не ги беше видял, поне ги чу да падат. Вдигна се вихрушка от крила и всички се втурнаха да търсят съкровището.
Главата на надзирателя се врътна, като че ли във врата му имаше пружина. Всички птици кълвяха стафиди като луди. Той направи две бързи крачки напред и за миг си помислих, че ще се втурне да ни търси. После обаче спря, лицето му стана предпазливо и очите му бавно заопипваха периметъра на просеката.
— Върви след мен — прошепна Клод. — И не се отлепвай от земята. — После бързо запълзя на четири крака, като някакъв особен вид маймуна.
Тръгнах подире му. Носът му почти се допираше до земята, а огромните му яки бутове сочеха право към небето, така че ми стана ясно как бракониерският задник се беше разпространил като професионално заболяване сред побратимите му.
Така изминахме стотина метра.
— А сега тичай — каза Клод.
Изправихме се и побягнахме; само след няколко минути се измъкнахме от храстите и излязохме на пътя, където беше прекрасно, открито и далеч по-сигурно.
— Всичко мина добре — каза Клод, като дишаше тежко. — Ама кажи, не мина ли чудесно? — Едрото му
