Роалд Дал
Кучката
Досега представих за публикация само един епизод от дневниците на чичо Осуалд. Както някои от вас си спомнят, той се отнасяше до плътското общуване между моя чичо и една прокажена сирийка в Синайската пустиня. От публикацията минаха шест години, през които не се появи никой, който да ми създаде неприятности. Затова се осмелявам да отпечатам втори епизод от тези любопитни страници. Моят адвокат ме съветва да не го правя. Изтъква, че някои от участниците са все още живи и лесно могат да се разпознаят. Твърди, че ще бъда безмилостно съден. Добре, нека ме съдят. Аз се гордея с чичо Осуалд. Той е знаел как трябва да се живее. В предисловието към първия епизод написах, че в сравнение с дневниците на чичо ми мемоарите на Казанова се четат като енорийско списание и че за разлика от чичо ми големият любовник изглежда направо импотентен. Не се отричам от думите си и ако ми се даде време, ще докажа това на света.
Представям ви малкия епизод от том XXIII точно както е описан от чичо Осуалд.
Париж, сряда
Закуска в десет. Опитах меда. Доставен ми беше вчера рано сутринта от една севърска фабрикантка, притежаваща земи с цвят на канарче —
— Осуалд! Там ли си?
Познах гласа.
— Да, Анри. Добро утро.
— Виж какво, мисля, че се получи. Почти съм сигурен — получи се. Извинявай, че се задъхвам, но току-що преживях нещо зашеметяващо. Сега съм добре. Всичко е наред. Ще наминеш ли?
Анри говореше бързо и изглежда беше развълнуван.
— Да — казах аз, — ще намина.
Затворих и си налях още една чаша кафе. Нима Анри най-после беше успял? В такъв случай исках да съм при него, за да споделя радостта му.
Тук трябва да се отклоня и да ви разкажа как се запознах с Анри Биот. Преди около три години отидох с кола в Прованс да прекарам един летен уикенд с дама, към която проявявах интерес само защото притежаваше изключително здрав мускул на място, където другите жени изобщо нямат мускули. Близо час след като пристигнахме, аз тръгнах да се разходя по ливадите край реката и бях спрян от мургав човечец с черни косми по ръцете. Той леко се поклони и каза:
— Анри Биот.
— Осуалд Корнилиъс — представих се аз.
Анри Биот беше космат като козел. Брадичката и бузите му бяха покрити с черна четина, от ноздрите му се подаваха гъсти кичури.
— Мога ли да ви правя компания? — попита той, тръгна редом и веднага се впусна в разговор.
Само какво дар слово притежаваше! Типично френско, вълнуващо. Вървеше със смешни подскоци и размахваше ръце, сякаш искаше да се втурне към четирите посоки на света, а думите му излитаха със страхотна скорост, като фойерверки. Беше белгиец, химик по професия и каза, че работи в Париж. Занимаваше се с олфактология. Беше посветил живота си на тези изследвания.
— Тоест с въпросите на обонянието? — попитах аз.
— Да, да! Именно! — извика той. — Аз съм експерт по обонянието. Зная за миризмите повече от всеки друг на света.
— За хубавите или за лошите миризми? — опитах се аз да намаля темпото.
— За хубавите, чудесни и великолепни миризми! — обясни той. — Аз ги създавам. Мога да създам всяка миризма, която пожелая!
По-нататък Анри ми разказа, че се занимава с производството на парфюми за една от най-големите модни къщи в Париж. „Сигурно носът ми ви се вижда като обикновен нос!“ — рече той, докосвайки върха на косматия си хобот с обраслия си в косми пръст. Искаше ми се да му отговоря, че в ноздрите му растат повече косми, отколкото трева в прериите и да го посъветвам бръснарят да ги подстриже, но наместо това учтиво признах, че не виждам нищо особено в носа му.
— Правилно — съгласи се той. — Но всъщност носът ми е обонятелен орган с феноменална чувствителност. Стига ми да подуша два пъти и мога да установя наличието на капка мускус в галон мушкатово масло.
— Изумително.
— На Шанз-Елизе — продължи той, — който е широк булевард, носът ми може да идентифицира точно парфюма на всяка жена, минаваща по отсрещния тротоар.
— Докато по платното се движат коли?
— Докато по платното се движат много коли. По-нататък Анри спомена двата световноизвестни парфюма с марката на модна къща.
— Те са мое дело — скромно ме уведоми той. — Аз създадох букета. Донесоха цяло състояние на старата кучка, прославила се с тоя бизнес.
— Но не и на вас, така ли?
— На мене ли? Та аз съм окаян наемен работник на заплата! — възкликна той, разпери ръце и вдигна раменете си толкова високо, че докоснаха ушите му. — Някой ден обаче ще се махна и ще се посветя на мечтата си.
— Вие имате мечта?
— Имам великолепна, страхотна, вълнуваща мечта, скъпи господине!
— Тогава защо не сте й се посветили?
— Защото първо трябва да открия достатъчно широкомислещ и богат човек, за да ме субсидира.
„Аха — рекох си аз. — Такава била работата.“
— С име като вашето сигурно няма да ви е трудно.
— Не се намира лесно богаташ, какъвто търся — възрази ми той. — Трябва да е свикнал с големи рискове и да има силно изострен интерес към ексцентричното.
„Като мене, хитър мошенико“ — помислих си аз.
— А каква е мечтата, която лелеете? Правенето на парфюми ли?
— Скъпи приятелю! — възкликна той. —
— И какъв е той?
—
— Похвално — съгласих се аз.
— Не се шегувам, мосю Корнилиъс. Ще позволите ли да ви обясня какво имам предвид?
— Слушам ви.
— Простете ми, че ще седна — каза той и се запъти към една пейка. — През април имах сърдечна криза и трябва да се пазя.
— Съжалявам за случилото се.
— О, не се безпокойте. Всичко ще бъде наред, стига да се въздържам от големи усилия.
Беше приятен следобед, а пейката се намираше сред морава край реката. Седнахме. Дълбоката река бавно влачеше спокойните си води, а над повърхността й висяха неподвижно малки облаци мушици. На отсрещния бряг растяха върби, а отвъд тях се виждаше изумруденозелена, изпъстрена с жълтурчета ливада, на която пасеше крава. Кравата беше на бели и кафяви петна.
