Роалд Дал
Нагоре към Рая
През целия си живот мисис Фостър беше изпитвала почти патологичен страх, да не би да изпусне влак, самолет, параход или дори началото на театрална постановка. Иначе не беше особено притеснителна жена, но само мисълта, че би могла да закъснее в подобни случаи, я докарваше до такова нервно състояние, че получаваше тикове. Не й личеше кой знае колко — само едно мускулче в ъгълчето на лявото й око започваше да потрепва като потайно намигане. Но неприятното в случая беше, че то отказваше да се успокои цял час, че и повече, след като вече се бе настанила във влака, самолета или каквото и да било там.
Невероятно е наистина как при някои хора едно най-обикновено опасение, като например изпускането на влак, може да се разрасне в истинска мания. Най-малко половин час преди да е станало време да се тръгва за гарата, мисис Фостър излизаше от асансьора, напълно готова за път, с шапка, палто и ръкавици, след което, тъй като изобщо не беше в състояние да седне, започваше да се щура и да обикаля от стая в стая, докато съпругът й, на когото състоянието й трябва да е било добре известно, най-после се появеше от покоите си и с ледено сух глас изказваше предположението, че може би вече е време да тръгват.
Може би мистър Фостър е имал право да се дразни от тази глупава слабост на жена си, но нищо не би могло да го оправдае, че увеличавал страданията й, като съвсем излишно я е карал да чака. Имайте предвид, в никакъв случай не е сигурно, че го е правил нарочно, и все пак винаги когато трябваше да отидат някъде, той така прецизно разпределяше времето си — точно с едва-две минутки закъснение, нали разбирате — и държанието му беше толкова иронично, та трудно можеше да се повярва, че по свой отвратителен начин не измъчва нарочно клетата женица. И трябва да е бил напълно сигурен в едно — тя никога не би се осмелила да му извика да побърза. Твърде добре я беше дисциплинирал, за да направи такова нещо. Трябва също така да е знаел, че ако изчака след последния допустим момент, би я докарал почти до състояние на истерия. В един или два по-особени случая през последните години на съвместния им живот почти изглеждаше, че е
Ако допуснем (макар човек да не може да бъде сигурен), че съпругът наистина бе виновен, онова, което правеше поведението му още по-неразумно, бе фактът, че като изключим тази малка слабост, с която мисис Фостър не можеше да се пребори, тя бе и винаги е била примерна и любеща съпруга. Над трийсет години му беше служила вярно и честно. В това нямаше никакво съмнение. Дори тя, колкото и да беше скромна, осъзнаваше това и макар години наред да беше отказвала да повярва, че мистър Фостър би могъл съзнателно да я измъчва, напоследък имаше случаи, когато се беше улавяла, че започва да си задава някои въпроси.
Мистър Юджин Фостър, близо седемдесетгодишен, живееше с жена си в голяма шестетажна къща в Ню Йорк на Източна шейсет и втора улица. Имаха четирима прислужници. Домът им беше мрачен и малко хора им идваха на гости. Но тази януарска сутрин в къщата беше оживено и вътре цареше голяма суетня. Една от прислужничките разнасяше калъфи за мебели из стаите, докато друга покриваше с тях канапетата, масите и столовете. Икономът сваляше куфари и ги подреждаше в антрето. Готвачът току изскачаше от кухнята, за да се съветва с иконома, а самата мисис Фостър, в старомодно кожено палто и черна шапчица, кацнала на върха на главата й, пърхаше от стая в стая и си даваше вид, че надзирава действията на прислугата. В действителност единственото, за което си мислеше, бе, че ако мъжът й не излезе скоро от кабинета и не се приготви, тя ще изпусне самолета.
— Колко е часът, Уокър? — попита мисис Фостър иконома, когато мина покрай него.
— Девет и десет, госпожо.
— А дойде ли колата?
— Да, госпожо, чака. Тъкмо се канех да товаря багажа.
— До Айдълуайлд1 има един час път — каза тя. — Самолетът ми излита в единайсет. Трябва да съм там половин час по-рано заради формалностите. Ще закъснея. Просто знам, че ще закъснея.
— Мисля, че имате предостатъчно време, госпожо — любезно отвърна икономът. — Предупредих мистър Фостър, че трябва да тръгнете в девет и петнайсет. Има още пет минути.
— Да, Уокър, знам, знам, но моля ви, натоварете багажа по-бързо.
Тя закрачи нагоре-надолу из антрето и колкото пъти икономът се появеше, толкова пъти го питаше колко е часът. Този, непрекъснато си повтаряше тя, е
— Мили боже — високо каза тя. — Ще го изпусна. Знам, знам,
Мускулчето до лявото й око вече лудешки трептеше. Самите й очи бяха почти насълзени.
— Колко е часът, Уокър?
— Девет и осемнайсет, госпожо.
— Сега вече наистина ще го изпусна! — извика тя. — Божичко, защо вече не идва!
Това пътуване беше важно за мисис Фостър. Сама заминаваше за Париж на гости при дъщеря си, единственото й дете, която се беше омъжила за французин. Мисис Фостър не се интересуваше много от французина, но обичаше дъщеря си и най-вече страстно мечтаеше да зърне трите си внучета. Познаваше ги само от многобройните снимки, които получаваше и с които кичеше цялата къща. Какви хубави деца бяха! Душата си даваше за тях и винаги когато пристигаше нова снимка, тя я отнасяше в стаята си и дълго я съзерцаваше. С любов се взираше и търсеше в личицата онази удовлетворяваща прилика, която значеше толкова много. Напоследък бе започнала да чувства все по-силно, че няма никакво желание да изживее дните си далече от своите деца, да не могат да й идват на гости, да ги извежда на разходки, да им купува подаръци, да ги гледа как растат. Знаеше, разбира се, че не бе редно и дори до известна степен не бе честно да мисли такива неща, докато съпругът й бе още жив. Знаеше също, че макар вече да не вземаше такова дейно участие в управлението на многобройните си предприятия, той никога не би склонил да напусне Ню Йорк, за да живее в Париж. Беше истинско чудо, че изобщо се съгласи да я пусне да им гостува сама за шест седмици. Но, ах, как би желала да живее там за постоянно и да бъде близо до тях!
— Уокър, колко е часът?
— И двайсет и две минути, госпожо.
Докато й отговаряше, вратата на кабинета се отвори и мистър Фостър излезе в антрето. Остана за миг внимателно загледан в жена си. Тя също го изгледа — това дребно, но все още много подвижно старче с огромна брада.
— Хм! — рече той. — Ако искаш да хванеш самолета, в най-скоро време трябва да тръгнем.
— Да, скъпи, да! Всичко е готово. Колата чака.
— Това е добре — отвърна той. Наклонил глава на една страна, внимателно я наблюдаваше. Имаше странния навик да изкривява главата си и после няколко пъти бързо да я поклаща. Затова и защото скръстваше ръцете си високо пред себе си, до гърдите, приличаше на катеричка от Сентръл Парк.
— Ето Уокър ще ти държи палтото, скъпи. Облечи се.
— Ще се върна след минутка — отвърна той. — Искам само да си измия ръцете.
Тя го чакаше, а високият иконом стоеше до нея и държеше палтото и шапката.
— Уокър, ще го изпусна ли?
— Не, госпожо. Мисля, че всичко ще бъде наред.
После мистър Фостър се появи отново и икономът му помогна да си облече палтото. Мисис Фостър бързо излезе навън и се качи в наетия кадилак. Мъжът й вървеше след нея, но слизаше по стълбите бавно, като се спря по средата, за да огледа небето и да подуши студения утринен въздух.
— Струва ми се, че има малко мъгла — каза, докато сядаше в колата до нея. — А на летището винаги е по-лошо. Няма да се учудя, ако полетът вече е отменен.
— Не говори така, скъпи.
Не си казаха нищо повече, докато колата не пресече моста и не излезе от Лонг Айлънд.
— Уредих въпроса с прислугата — обади се мистър Фостър. — Ще напуснат още днес. Платих им по
