Тя почти се беше надигнала от дивана, лицето й грееше от внезапно обзелото я безразсъдство, устата й бе леко отворена и ме гледаше с две кръгли сиви очи във всяко от които бавно танцуваше по една искрица.
— Защо да не го направим?
— Какво искаш да направим?
— Как, ами то е очевидно. Не се ли сещаш?
— Не, не мога.
— Само трябва да сложим един микрофон в стаята им.
Признавам, че очаквах нещо неприятно, но когато чух тези думи, бях така потресен, че не знаех какво да отговоря.
— Точно това ще направим.
— Ей! — извиках. — Не! Чакай малко. Това е изключено!
— Защо?
— Защото е най-отвратителният номер, за който някога съм чувал. То е все едно да… ами да, все едно да подслушваш през ключалката или да четеш чужди писма, само че много по-лошо. Не го казваш сериозно, нали?
— Разбира се, че говоря сериозно.
Знаех как мразеше да й се противоречи, но имаше случаи, когато чувствах, че трябва да се наложа, дори да имаше значителен риск.
— Памела — казах, като рязко изговарях думите. — Забранявам ти да го правиш!
Тя свали краката си от дивана и седна много изправена.
— На какъв, за бога, се правиш, Артър? Просто не мога да те разбера.
— Не вярвам да е чак толкова трудно да разбереш.
— Дрън, дрън! Знам, че си правил много по-лоши неща от това.
— Никога!
— О, моля те! От къде на къде реши, че си толкова по-добър от мен?
— Никога не съм вършил подобни неща!
— Добре, момчето ми — каза тя и насочи пръста си срещу мен като пистолет. — А какво ще кажеш за случая в Милфордови миналата Коледа? Спомняш ли си? Тогава едва не се пръсна от смях и аз трябваше да ти запушвам устата с ръка, за да не ни чуят. Какво ще кажеш за това като начало?
— То беше друго. Не бяхме в собствената си къща. А те не бяха наши гости.
— Няма никаква разлика.
Тя седеше все така изправена, втренчила в мен кръглите си сиви очи, а брадичката й бе започнала да се вири по особено презрителен начин.
— Не се дръж като надут двуличник. Какво те е прихванало, за бога?!
— Наистина мисля, Памела, че това е много отвратителен номер. Честна дума.
— Но чуй, Артър. Аз самата съм отвратителна. Какъвто си и ти — по свой начин. И точно затова се разбираме.
— За пръв път чувам тази глупост.
— Виж какво, ако изведнъж си решил коренно да промениш характера си, това е друга работа.
— Престани да говориш така, Памела.
— Разбираш ли — каза тя, — ако ти наистина си решил да станеш друг човек, тогава какво, за бога, ще правя аз?
— Не се чуваш какво говориш.
— Артър, как е могъл такъв добър човек като теб да общува с гадина като мен?
Бавно се отпуснах в креслото срещу нея, а тя непрекъснато ме гледаше. Разбирате ли, Памела беше едра жена, с едро бяло лице и като ме погледнеше сурово, както правеше в момента, чувствах се… как да кажа… обгърнат, почти задушен от нея, сякаш беше ведро със сметана, в което бях паднал.
— Нали не искаш наистина да им погодим този номер с микрофона?
— Ама разбира се, че искам. Крайно време е да се позабавляваме малко. Хайде, Артър, не ставай надут пуяк.
— Не е хубаво, Памела.
— Точно толкова е хубаво — пръстът отново се насочи към мен, — колкото когато намери онези писма в чантичката на Мери Робърт и ги изчете от начало до край.
— Не биваше да правим това.
— Кой,
— Ти също ги прочете, Памела.
— И на никого нищо лошо не сторихме. Ти сам го каза тогава. А сега случаят е по-различен.
— Ще ти бъде ли приятно, ако на теб ти скроят такъв номер?
— А какво ме интересува, след като не знам, че ми го кроят? Хайде, Артър. Не бъди толкова мекушав.
— Трябва да го обмисля.
— Може би големият радиоинженер не знае как да свърже микрофона с говорителя?
— Това е най-лесното.
— Добре де, върви тогава. Върви и го направи.
— Ще го обмисля и ще те уведомя по-късно.
— Нямаш време за това. Те могат да пристигнат всеки момент.
— Тогава няма да го направя. Нямам намерение да ме заловят на местопрестъплението.
— Ако дойдат, преди да си свършил, просто ще ги задържа тук. Няма никаква опасност. Колко е часът всъщност?
Беше почти три.
— Пристигат от Лондон — каза тя. — И със сигурност няма да тръгнат, преди да са обядвали. Това значи, че имаме много време.
— В коя стая ще ги настаниш?
— Голямата спалня с жълтите тапети в края на коридора. Не е много отдалечена, нали?
— Предполагам, че ще стане.
— А между другото, къде смяташ да монтираш високоговорителя?
— Все още не съм казал, че ще го направя.
— О, боже! — извика тя. — Как ми се ще да зърна онзи, който би се опитал да те спре сега. Само си погледни лицето. Почервеняло и трескаво, обладано единствено от мисълта за предстоящото. Защо да не сложиш високоговорителя в нашата спалня? И хайде, по-бързичко.
Колебаех се. Много държах да се колебая винаги, когато тя се опитваше да ми заповяда, вместо любезно да ме моли.
— Не ми харесва, Памела.
От този миг нататък тя не пророни нито дума; просто седеше неподвижна и ме наблюдаваше с примирено изчакващо изражение на лицето, като че ли беше се наредила на дълга опашка. От опит знаех, че това е сигнал за опасност. Приличаше ми на бомба с изваден предпазител и беше само въпрос на време, преди — бум! — да избухне. В последвалата тишина почти я чувах как цъка.
Затова станах без повече приказки, отидох в работилницата си и взех микрофон и четирийсет и пет метра жица. Сега, след като бях далеч от нея, със срам трябва да призная, че самият аз започнах да усещам известна възбуда, съвсем слабо затоплящо гъделичкане на хиляди иглички под кожата, някъде около връхчетата на пръстите. Не беше кой знае какво, забележете. Всъщност почти нищо. Бог ми е свидетел, че изпитвам същото всяка сутрин, когато отварям вестника, за да проверя курса на някои от
Изкачих стъпалата по две наведнъж и влязох в жълтата стая в края на коридора. Изглеждаше чиста и необитаема, като всички стаи за гости, с двойно легло, жълта атлазена кувертюра, светложълти стени и златисти завеси. Започнах да се оглеждам за подходящо място, където да скрия микрофона. Това беше най-важно, защото, каквото и да се случеше, той не биваше да бъде открит. Първо си помислих за коша с
