Любима моя, гълъбица моя

състояние да предвкусвам удоволствието така открито, както съвсем очевидно правеше жена ми, със загадъчни усмивчици, намигвания и потайни поклащания на главата.

Около девет и половина, в приятно настроение и добре нахранени, се завърнахме в голямата гостна, за да започнем бриджа. Играехме на прилични суми — десет шилинга на манш — затова решихме да не разделяме семействата и аз през цялото време партнирах на жена си. И четиримата гледахме на играта сериозно, което е единственото правилно отношение към нея, и затова играехме мълчаливо, освен при анонсирането. Не е въпросът в парите. Бог ми е свидетел, жена ми имаше предостатъчно, очевидно и Снейпови. Но при майсторите е почти традиция да се играе на прилични суми.

Тази вечер картите ни вървяха еднакво, но като никога жена ми играеше лошо, затова губехме. Виждах, че не се беше съсредоточила, а някъде около полунощ играта й стана дори безразлична. Непрекъснато ме поглеждаше с огромните си сиви очи, с повдигнати вежди, любопитно разширени ноздри, малка злорада усмивчица в ъгълчетата на устата й.

Противниците ни направиха чудесна игра. Анонсираха майсторски и през цялата вечер сгрешиха само веднъж, когато момичето силно надцени ръката на партньора си и обяви шест пики. Аз контрирах и те влязоха с три, което им струваше осемстотин точки. Това беше само моментно отпускане, но си спомням, че тя много се разстрои, макар че Хари Снейп й прости веднага, целуна ръката й през масата и каза да не се безпокои.

Около дванайсет и половина жена ми обяви, че й се е доспало.

— Само още един робер? — попита Хенри Снейп.

— Не, мистър Снейп. Изморена съм тази вечер. Артър също е изморен. Познавам го. Нека всички да си легнем.

Тя ни изведе от стаята и четиримата се качихме нагоре. По пътя се проведе обичайният разговор за закуската, от какво имат нужда и как могат да повикат прислугата.

— Мисля, че ще харесате стаята си — каза жена ми. — Има изглед към цялата долина и слънцето я огрява някъде около десет сутринта.

Бяхме застанали в коридора, точно пред нашата спалня, така че виждах как жицата, която бях прекарал следобед, минава под перваза на дюшемето и влиза в тяхната стая. Беше почти в същия цвят като боята, но на мен ми се струваше, че отдалече се набива на очи.

— Приятни сънища — каза жена ми. — Приятни сънища, мисис Снейп. Лека нощ, мистър Снейп.

Последвах я в нашата спалня и затворих вратата.

— Бързо! — извика тя. — Включи го!

Жена ми винаги си беше такава. Страхуваше се да не пропусне нещо. Беше й излязло име, като ходеше на лов — аз самият никога не ходя — че винаги следва кучетата по петите, независимо какво може да й струва това, на нея или на коня, от страх да не изпусне плячката. Доколкото виждах, нямаше никакви намерения да я изпусне и сега.

Малкият радиоапарат загря тъкмо навреме, за да хване шума от отварянето и затварянето на тяхната врата.

— Ето! — каза жена ми. — Влязоха.

Стоеше насред стаята в синята си рокля, ръцете й скръстени на гърдите, главата — наклонена напред, и слушаше напрегнато, цялото й едро бяло лице изглеждаше съсредоточено, опънато като мях за вино.

Почти веднага от радиоапарата прозвуча гласът на Хенри Снейп, силен и ясен:

— Ти си една отвратителна глупачка — казваше той и този глас беше толкова различен от онзи, който си спомнях, толкова рязък и неприятен, че ме накара да подскоча. — Цялата идиотска вечер отиде на вятъра! Осемстотин точки — това са цели осем лири!

— Обърках се — отвърна момичето. — Няма повече, обещавам.

— Това пък какво е? — обади се жена ми. — Какво става?

Сега устата й беше широко отворена и веждите високо повдигнати. Тя бързо се приближи до радиото и се надвеси напред, залепила ухо до говорителя. Трябва да призная, че аз също се усетих доста възбуден.

— Обещавам, обещавам, няма повече — повтаряше момичето.

— Не можем да рискуваме — мрачно отвърна мъжът. — Още сега ще повторим всичко.

— О, не, моля ти се! Не мога да издържа!

— Слушай — каза той, — бихме целия път дотук, за да измъкнем пари от тази богата кучка, а ти да объркаш всичко.

Сега беше ред на жена ми да подскочи.

— За втори път тази седмица — продължи той.

— Обещавам, няма да го направя отново.

— Седни. Сега ще ти ги изпея, а ти ще повтаряш.

— Не, Хенри, моля те! Не всичките петстотин. Това ще ни отнеме три часа.

— Добре тогава. Ще оставим позициите на пръстите. Мисля, че в тях си сигурна. Ще наблегнем само на основните анонси. Номерата с оньорите.

— О, Хенри, необходимо ли е? Толкова съм изморена.

— Абсолютно е задължително да ги научиш без грешка — каза той. — Много добре знаеш, че следващата седмица ще играем всеки ден. Нали трябва да си изкараме прехраната!

— Какво е това? — прошепна жена ми. — Какво, за бога, е това?

— Шшшшшт! — отвърнах аз. — Слушай!

— Добре — каза мъжкият глас, — ще започнем от началото. Готова ли си?

— О, Хенри, моля те! — Имах чувството, че всеки момент щеше да се разплаче.

— Хайде, Сали, стегни се.

После със съвсем различен глас, онзи, който бяхме свикнали да чуваме в гостната, Хенри Снейп каза:

— Една спатия.

Забелязах как особено напевно наблегна на думата „една“, удължавайки изговора на първата й част.

— Асо и дама спатия — уморено се обади момичето. — Поп и вале пика. Няма купи. Асо и вале каро.

— И по колко карти от всяка боя? Внимателно наблюдавай положението на пръстите ми.

— Нали каза, че това можем да го пропуснем.

— Добре, но само ако си абсолютно сигурна, че ги знаеш.

— Да, знам ги…

Мълчание. После:

— Спатия.

— Поп и вале спатия — рецитираше момичето. — Асо пика. Дама и вале купа. Асо и дама каро.

Отново мълчание, последвано от:

— Аз ще кажа една спатия.

— Асо и поп спатия…

— Боже всемогъщи! — извиках аз. — Това е някакъв код за анонсиране! Те си знаят всички карти в ръката!

— Артър, не може да бъде!

— Нещо като онези в цирка, дето слизат сред публиката и вземат нещо от теб, а на сцената има момиче със завързани очи и от начина, по който й задава всеки въпрос, тя може да му отговори точно какъв е предметът — ако е билет за влак, дори и от коя гара е издаден.

— Това е невъзможно!

— Напротив, но е къртовски труд, докато го научиш. Слушай ги.

— Аз ще започна с една купа — обади се мъжкият глас.

— Поп, дама, десетка купа. Асо и вале пика. Няма каро. Дама и вале спатия…

— И виждаш ли, той й съобщава броя на картите от всеки цвят, като използва позицията на пръстите си.