Хазяйката

Роалд ДалХазяйката

Били Уивър бе взел от Лондон следобедния пътнически влак със смяна в Суиндън, затова, когато пристигна в Бат бе вече девет и луната изгряваше на ясното звездно небе над къщите срещу изхода на гарата. Но въздухът беше леденостуден и вятърът режеше бузите му като с бръснач.

— Извинете — каза той, — дали няма някой сравнително евтин хотел недалеч оттук?

— Опитайте в „Дракона и камбаната“ — отвърна носачът и посочи надолу по улицата. — Може би ще ви приютят. Намира се на около четвърт миля на отсрещната страна на улицата.

Били му благодари, вдигна куфара си и се приготви да измине тази четвърт миля до „Дракона и камбаната“. Досега, никога не беше идвал в Бат и не познаваше никого. Но мистър Грийнслейд от Централния офис в Лондон му бе казал, че градът е прекрасен. „Намери си квартира и като се настаниш отиди да се представиш на регионалния мениджър.“

Били беше на седемнайсет. Носеше чисто ново палто в морскосиньо, нова кафява мека шапка и нов кафяв костюм. Чувстваше се прекрасно. Енергично крачеше по улицата. Напоследък се опитваше да върши всичко много енергично. Бе решил, че точно тази енергичност е обединяващата характеристика на всички успели бизнесмени. Тузарите от Централния офис непрекъснато бяха абсолютно, фантастично енергични. Бяха просто удивителни.

От тази страна на улицата, по която се движеше, нямаше никакви магазини. Само къщи и то абсолютно еднакви, които се нижеха в безкрайна редица. Всички бяха с веранди, колони и по четири-пет стъпала, които водеха до входните врати. По всичко личеше, че някога са били много елегантни жилища. Сега обаче, дори и в тъмното се виждаше, че боята се лющеше от дървенията на вратите и прозорците и красивите бели фасади бяха напукани и занемарени.

Изведнъж, на не повече от шест метра пред себе си, на един от прозорците, ярко осветен от уличната лампа, Били забеляза табелка, подпряна върху стъклото. Надписът гласеше:

ЛЕГЛО И ЗАКУСКА

Отдолу имаше висока красива ваза с пухкави върбови клонки.

Той се спря. Направи още няколко крачки. Зелени завеси (от някаква кадифена материя) висяха от двете страни на прозореца. На техния фон върбичките изглеждаха много красиви. Били надникна в стаята и първото нещо, което видя, беше яркия огън в камината. На килимчето пред него, свито на кълбо с муцунка завряна в коремчето, лежеше красиво дакелче. Самата стая, доколкото можеше да види в полумрака, беше подредена с красиви мебели. Имаше малък роял, удобно канапе и няколко обемисти фотьойла; а в единия ъгъл забеляза и голям папагал в клетка. Животните обикновено са добър знак на такова място, помисли си Били; а и като цяло къщата изглеждаше много прилична. Във всеки случай тук щеше да му бъде много по- удобно от „Дракона и камбаната“ и не виждаше защо да не отседне в нея.

От друга страна, странноприемницата му се струваше далеч по-привлекателно място от някакъв си пансион. Там имаше бира и дартс, и вечерно време много хора, с които да си поговориш. А сигурно щеше да бъде и много по-евтино. Веднъж беше отседнал за две вечери в странноприемница и му беше харесало. Но пък никога не беше преспивал в пансион и честно казано, малко си го беше страх. Самото име предизвикваше асоциации с воднисто зеле, едрогабаритна хазяйка и воняща на риба дневна.

След като се поколеба две-три минути на студа, Били реши все пак да отиде до „Дракона и камбаната“ и след като види и нея, да направи избора си. Обърна се, за да продължи.

В този миг се случи нещо странно. Той вече отстъпваше назад и извръщаше очи от прозореца, когато изведнъж погледът му беше привлечен и необяснимо как задържан върху табелката, подпряна на стъклото. ЛЕГЛО И ЗАКУСКА, ЛЕГЛО И ЗАКУСКА, ЛЕГЛО И ЗАКУСКА. Всяка дума беше като голямо черно око, вторачило се през стъклото в него, което го задържаше, принуждаваше, дори насилваше да остане на място и да не се отдалечава от тази къща. В следващия миг Били осъзна, че вече се насочва към входната врата, изкачва няколкото стъпала и посяга към звънеца.

Той натисна звънеца. Чу го как издрънча далеч някъде в задната част на къщата, а после незабавно — трябва да е било незабавно, защото дори не бе успял да махне пръста си от копчето — вратата рязко се отвори и на прага застана една жена.

Обикновено човек натиска звънеца и чака поне половин минута преди да се отвори вратата. Но тази госпожа беше като Гинко-Пружинко. Той звънна — тя изскочи! Направо го стресна.

Жената беше около четиридесет и пет — петдесетгодишна и в мига, в който го видя, го дари с топла, приветлива усмивка.

— Влезте, моля — любезно каза тя. После отстъпи настрани и задържа вратата широко отворена и Били осъзна, че механично понечва да влезе в къщата. Импулсът, или по-скоро желанието, да я последва вътре беше изключително силно.

— Видях табелката на прозореца — каза той като се дръпна назад.

— Да, знам.

— Мислех си, дали имате свободна стая.

— Готова е и чака само теб, миличък — каза тя. Имаше кръгло розово личице и много благи сини очи.

— Бях се запътил към „Дракона и камбаната“ — каза Били. — Но табелката на прозореца просто ми привлече погледа.

— Мило мое момче, защо просто не влезеш вътре на топло?

— Колко взимате?

— Пет лири и шест пенса на вечер заедно със закуската.

Беше невероятно евтино. По-малко и от половината на това, което беше готов да плати.

— Ако ти се струва много — добави тя, — може би бих могла да смъкна още мъничко. Яйце ли искаш за закуска? Яйцата са скъпи в момента. Мога да ти взема шест пенса по-малко без яйцето.

— Цената ме устройва — отвърна той. — Много бих искал да отседна тук.

— Знаех, че ще искаш. Заповядай, влез.

Жената изглеждаше ужасно мила. И досущ приличаше на майката на най-добрия ти съученик, която те кани да им гостуваш за Коледната ваканция. Били свали шапката си и прекрачи прага.

— Закачи я там — каза тя, — и дай да ти помогна с палтото.

В антрето нямаше други шапки и палта. Нямаше чадъри, нямаше бастуни — нищо.

— Цялата къща е на наше разположение — каза тя и му се усмихна през рамо, докато го водеше нагоре по стълбите. — Знаеш ли, много рядко имам удоволствието да приемам гости в малкото си гнезденце.

„Очевидно й хлопа дъската — помисли си Били — но за пет лири и шест пенса на вечер на кого му пука?“

— Според мен би трябвало да не можете да се отървете от клиенти — учтиво се обади Били.

— О, това е така, миличък, разбира се, че е точно така. Бедата е там, че съм склонна да проявявам съвсем мъъъничко каприз в избора си, ако разбираш какво искам да кажа.

— А, да.

— Но винаги имам готовност. В тази къща всичко винаги е готово, денем и нощем, в случай, че се появи подходящият млад джентълмен. И е такова удоволствие, миличък, такова огромно удоволствие, когато от време на време отворя вратата и видя, че отпред стои някой, толкова подходящ. — Тя се поспря на средата на стълбата, хвана се за парапета, обърна се и му се усмихна с бледите си устни. — Като теб — добави и сините й очи бавно опипаха тялото му отгоре до долу.

На първата площадка тя се спря и каза:

— Това е моят етаж.

Изкачиха се още нагоре.

— А този целият е на твое разположение. Ето и стаята ти. Искрено се надявам, да ти хареса. — Тя го въведе в малка, но очарователна спалня, като светна лампата докато влизаше.

— Сутрин слънцето грее точно във вашия прозорец, мистър Пъркинс. Нали бяхте мистър Пъркинс?

— Не — отвърна той. — Името ми е Уивър.