би се страхуваше и не би рискувала да ги сподели. Разказа им за смъртта на майка си, но това можеше да бъде само съчинена от нея версия, в която тя вярваше. Не е задължително тя да е умряла от удара в главата, който той й е нанесъл. Както Мелани каза, тя е била крехка и болнава жена, може вече да е боледува тежко и това само да е спомогнало за по-бързия й край. Това, което им разказа за майка си, беше казано със злоба и гняв. Съмняваше се, че тя би се решила да разкаже историята на някой друг. След единадесет месеца еднообразен живот, в който не можеше да сподели или да си поговори свободно с никого и постоянно под наблюдението на брадатия тя имаше нужда да се разтовари и го направи и най-вероятно от това й е станало по-добре. Но можеше да промени решението си.
Най-напред трябваше да спечели доверието й. Може би щеше да успее да го постигне, ако се постави на нейно място. Само така можеше да измисли нещо добро.
— Смятам да й кажа, че работим за генерал Хауърд. Точно сега обаче тя не знае кои сме. Усетих, че се съмняваше доста в тази история за отглеждането на коне и за търсенето на нова стока. Това звучи подозрително даже и на мен, защото няма смисъл да идваш във фермерски район, за да търсиш добри коне. Тя може и да не знае това, но може и да го знае. След всичките тези подозрения мисля, че е необходимо да й разкажем истината, това е единственият начин да я накараме да ни се довери напълно.
Момчето започна да пука пръстите си.
— Не ми харесва това, но си мисля, че си прав. Искам да знам какво възнамеряваш да правиш с нея?
— Да я закарам в Боис и да я оставя да говори с генерала. Ако се съгласи да се появи на събирането с генерала… ако се изправи и публично обвини баща си за всичките му злодеяния, това вече ще успее да обърне хората срещу него. Разбира се, може и да не каже нищо и да не помогне въобще. Ако преувеличи с историите, тогава няма да успее да ги настрои срещу него. Тези, които му вярват, няма да променят решението си, ако тя им каже, че той е убил жена си, изнасилвал е деца или е бил разбойник. Но все пак има и други, доста повече, които са на негова страна просто защото мнозинството е на негова страна.
— И мислиш, че това момиче ще успее да ги накара да се усъмнят в него? — Момчето гледаше подозрително.
— Може и да помогне. Трябва да я закараме там и да я оставим да говори.
— Не би ли изглеждало малко глупаво да я молим за такова нещо? Когато е била по-малка, сигурно е обичала баща си, или поне го е харесвала.
Морган се замисли.
— Може и така да е, но аз трябва да спра тази война.
— Ти си силен човек, точно така. Но искам да ми отговориш какво ще реши да направи Холидей, когато разбере, че дъщеря му е в Боис. Ще направи всичко възможно да открие какво е говорила на генерала.
— Това не е необходимо да се разчува, защото можем да я откараме там късно през нощта в някой страничен хотел, увита в шалове или нещо подобно.
Момчето се изправи, погледна през прозореца, след това отново седна. Наближаваше късен следобед и в магазина един по един влизаха и излизаха отделни клиенти. Единият от тях се оказа заместник-маршалът, който беше як мъж. Кобурът му беше излъскан до бяло.
— Мислиш ли, че ще се получи? Холидей със сигурност е платил на някои хотелиери, за да му дават информация за генерала. Може да плаща за всякаква информация. Даже като бях там, едно момче се опита да ме заговори. Попита ме съвсем приятелски откъде съм. Този шибаняк! Имах огромното желание да го сритам, но се сдържах.
Морган се усмихна.
— Радвам се да разбера, че започваш да се контролираш. Трудно ще ни бъде да вмъкнем момичето вътре незабелязано, но трябва да се справим.
— Тя още не се е съгласила за нищо. Говориш така, сякаш всичко е уредено.
— Дано да стане, няма на какво друго да се надяваме.
Информацията, която даде на генерала, не беше много полезна.
— Какво ще правим с шерифа и останалите, за които тя спомена? Щом като чичото съобщи, те веднага ще тръгнат по петите ни. Най-вероятно получават пари от Холидей чрез брадатия. Мъже като тези биха ни убили, за да се покажат в по-добра светлина. Мисля си, че веднага ще организират наказателен отряд от местните жители, които боравят добре с оръжие. Не ме е страх от тях, но ще бъде странно, ако успеем да се откопчим от тях.
Морган се учуди, като го слушаше да говори толкова добре и разумно. Няма да е добре, ако затворят момичето в лудница, а тя им каза, че точно това ще й се случи, ако се опита да избяга.
— За да се опитат да ни убият, първо трябва да ни заловят. А се съмнявам, че ще ни последват през целия път за Боис, много е далеч. Първи ще решат да се върнат хората от наказателния отряд, а след известно време и шерифът с останалите. Маршалът не работи само за чичо Боб, а хората от града веднага ще забележат отсъствието му и ще го питат защо не си гледа задълженията, ами е хукнал да преследва някакво момиче по цялата страна.
Момчето все още изглеждаше притеснено.
— Но какво ще й се случи, ако все пак разкаже публично? Даже и ако хората на Холидей не успеят да я докопат, тя ще остане без дом. А без никакви пари какво може да направи?
На Морган започна да му писва.
— Може да замине някъде далече от Боис, да си намери работа. А може и генералът да й намери работа във Вашингтон. Мисля, че ще се справи с трудностите. Жени като нея винаги успяват да се измъкнат от калта. Ако отиде във Вашингтон, с нейната красота и знания бързо ще успее да открие някой богат съпруг. А може аз самият да се оженя за нея и да я откарам в Спейд Бит.
Тикнор не харесваше идеята да се шегуват с него.
— Бъзикаш ме.
— Така си е, Тик. Искам да престанеш да мислиш за нея, а да помислим как ще я измъкнем от града и ще я закараме до Боис. Изглеждаш ми изморен. Защо не вземеш да хапнеш и да си полегнеш, трябва да си починеш добре.
Тикнор веднага се хвърли на леглото и протегна ръце.
— Мисля, че точно това ще направя. Доста се насилих, за да се върна бързо от Боис.
— Добре си направил, Тик. Значи ще се видим до сутринта. Аз също смятам да си легна рано.
Не беше изморен и въобще не му се спеше, но просто искаше да накара младежа да заспи, за да се измъкне. Вече започваше да се стъмва, но пунктът все още работеше. Щеше да мине около час, преди да го затворят, и той трябваше през това време да наблюдава внимателно.
Когато и последният клиент си тръгна, брадатият излезе, спусна кепенците, след това заключи вратата. Никъде не забелязваше момичето. Брадатият угаси лампата в магазина, след миг светна друга лампа, която той носеше в ръка, и се запъти нагоре по стъпалата към втория етаж. Тъй като завесите на всички стаи бяха спуснати, не можа да разбере в коя стая влезе мъжът.
Морган спусна щората, след това запали лампата и се отпусна на леглото с бира в ръка. Трябваше да помисли малко. Момчето беше взело съседната стая и той го чу как влезе, нещо изтрополя, но след няколко минути силното му хъркане го убеди, че спеше дълбоко. Да, то се беше променило много и въобще не приличаше на онзи мушморок, който дойде преди три месеца при него.
Минаваше полунощ. Морган тъкмо четеше „Зовът на Грейнгвил“ и привършваше последната си бира, когато някой натисна дръжката, след това се почука тиха на вратата.
Знаеше, че това не беше Тикнор, защото го чуваше как хърка. Извади револвера и отвори предпазливо вратата. За негово учудване вътре се вмъкна Мелани. Дрехата й беше разкъсана, а лицето й бе цялото в мръсни петна.
Морган си помисли, че брадатият може да я е бил, но тя каза:
— Спуснах едно въже от стаята си. Чичо Боб спи в предната стая, а аз в задната. Не би трябвало да ме е чул, иначе досега да се беше разкрещял, че го обират. — Погледна към бутилката на пода. — Да имаш повече бира?
— Няма. Ако знаех, че ще дойдеш, щях да ти запазя.
Мелани приседна на ръба на леглото.
— Трябва да говоря с теб. Знам, че ще искаш да ми задаваш много въпроси, но ще ме отведеш ли до
