Кит Далтон
Законът на Морган
ГЛАВА ПЪРВА
Морган стовари кофата върху главата на Йънг Тикнор и се нахвърли върху него, твърдо решен да очисти това гадно копеле. Йънг Тикнор започна да крещи за помощ и Сид Сефтън се намеси, опитвайки се да накара Морган да спре, защото тъкмо преди миг генерал Хауърд се появи на двора пред къщата. Морган обаче беше прекалено зает и не го беше зърнал. Стовари няколко тежки юмрука, докато го смъкна на земята, след което започна да го рита с ботушите си където свари. С пухтене като претоварен локомотив, Сид сграбчи Морган и изсъска в ухото му:
— Генерал Хауърд е точно зад теб и гледа какви ги вършиш! Хайде, спри се!
На Морган обаче не му се слушаше. Йънг Тикнор не заслужаваше нищо друго, освен смърт за това, че беше изсипал една кофа с лак върху новите му ботуши, купени чак от Сан Антонио. Или ако не смърт, то поне да го сложи за няколко часа върху мравуняка. Не, не му се искаше да спре и Сид напразно се опитваше да го застави, но след малко утихна. Когато обърна глава, наистина видя стария си приятел, генерал Оливър Хауърд, който го гледаше с неодобрение.
Генералът, известен като читателя на Библията Хауърд, беше загубил дясната си ръка по време на Гражданската война. Сега вече минаваше шестдесет години. Беше стар и пенсиониран. Върху шинела си беше наметнал шал, защото, макар и в края на май, в Айдахо вятърът все още беше студен. Морган не беше виждал генерала от десет години.
До генерала седеше Шанди Гибонс — бивш нюйоркски сержант главорез, който беше участвал във войната през 1869, снажен ирландец със загоряло лице и със сини очи. Когато беше младеж, Гибонс работеше само когато не беше някъде да безчинства с бандите от Боуъри. Започна да работи при генерала, след като старото момче загуби ръката си, и с него вече беше цели двадесет години. Гибонс никъде не се придвижваше с револвера си „Грийнър“ и 0.50 калибровата си пушка „Шарп“, която гледаше да му е постоянно подръка. Опасни оръжия за опасен човек.
Морган го познаваше от войната с индианците нез перс преди десет години. Всеки, който искаше да се срещне с генерала, първо трябваше да мине през този забележителен главорез. Още тогава не харесваше Морган и това и сега личеше на физиономията му.
— Ей сега идвам при вас, генерале — каза Морган и вдигна кофата, която беше нахлупил на главата на Йънг Тикнор.
— Боже Всемогъщи! Момче, трябваше да внимаваш повече с тази кофа с лак. — На устата му се въртяха други думи, но Генерал Хауърд не обичаше лошия език.
— Лакът е предназначен за дървения материал, а не за ботушите ми.
Новите му ботуши бяха подгизнали от жълтата маслоподобна течност. Тези ботуши му струвах доста пари и доста време, докато ги припечели, и сега отново го обзе желанието да убие Тикнор, но се отказа.
Генералът започна да слиза по стъпалата и каза с благ глас:
— Всичко е суета, Морган, модните ботуши и всичко останало.
Морган знаеше, че нямаше никакъв смисъл да му помага. Същото се отнасяше и за Гибонс. С една ръка или не, генералът искаше да се справя сам. Но Морган виждаше, че все пак годините си казваха думата, и това си личеше само по хлътналите бузи и побелялата брада.
Стиснаха си ръце.
— Кажи здравей на стария си приятел Шанди Гибонс — каза след това генералът.
Морган кимна.
— Хубаво е, че те виждам. — Това му стигаше.
— Също и аз — отвърна му Гибонс, като зяпаше разсеяно конете в конюшнята. Устата му се разтегна насмешливо.
Морган изпита невероятно желание да изрита този ирландец навън, но вместо това каза:
— Защо не влезете вътре да хапнете?
— Ядохме по пътя. — Никаква благодарност от това свирепо копеле. — Само ще назобя коня и ще го напоя. — Гибонс поспря за миг. — Ако имаш биричка обаче, може да пийна една.
— Битси ще се погрижи за теб.
— Битси, а? — Още една насмешлива усмивка. Какво, по дяволите, искаше този? И след това изведнъж се сети. Гибонс сигурно си мислеше, че Битси е жена, а всъщност така викаше на стария дребен китаец готвач.
— Една бутилка, Шанди — каза генералът ядно. Обърна се към Морган. — Исках това наистина да е порядъчно гости, но ще се наложи да си тръгваме. Най-добре ще е още преди да се стъмни.
Мъжете чакаха да бъдат запознати със стария, но известен воин и се чувстваха някак неловко, когато му стискаха ръката. За повечето хора в Айдахо той винаги си оставаше героят от войната с нез перс през 1877 година. Йънг Тикнор, все още с коса и лице, целите в лак, отстъпи назад, като мислеше, че най-разумното е да стои настрана от Морган. Но накрая пристъпи напред като куче, което е ухапало стопанина си и сега чака да го накажат за това.
— Май че дойдох навреме — каза генералът, като му стискаше ръката. От ръкостискането и неговата ръка стана хлъзгава от лака. За това заслужаваше ритник в слабините, помисли си Морган. Генералът обаче само попита:
— Да не би да имате някаква връзка с фамилията Тикнор от Бостън?
— Ни най-малка, сър — отвърна Йънг Тикнор.
Морган се съмняваше дали момчето все пак знае къде е Бостън. Странен като никой досега, той не беше чак толкова тъп и загубен, колкото изглеждаше, когато подхождаше глупаво. Като това да изсипе лак върху чисто новите му ботуши, като това да падне от покрива, когато Сид го прати горе, за да провери някакъв теч на комина, и още много други подобни. Изглеждаше, че това момче беше с две леви ръце. Не можеше да извърши и най-простата работа, без да забърка нещо. Това, за което го биваше обаче много добре, беше да стреля с оръжия, особено с ловджийска пушка, и като че ли единствено това го интересуваше. Момчето беше лудо на тема оръжия и по-голямата част от заплатата си даваше за муниции. Всяка неделя отиваше в близката горичка и се учеше да стреля по цели. Един път, когато вървяха през някакви храсти, застреля гърмяща змия точно в главата. Всичко беше едно мълниеносно движение, изстрел и змията вече беше мъртва. Понякога доста затрудняваше Морган, като го поставяше в лоша позиция, и той се чудеше как да постъпи по-нататък.
Като влизаше в къщата, генералът каза:
— Предполагам, се чудиш какво все пак правя тук, но не мога да ти кажа нищо пред толкова хора.
— Мъжете са сигурни — отвърна му Морган.
— Предполагам, но това е нещо само между теб и мен. Ти си добър скаут, най-добият, който някога съм имал. Но виж, теб познавам, но тях — не.
В къщата беше студено и Морган отиде да вземе малко нацепени дърва. Подпалките веднага пламнаха. Генералът се настани в едно старо кресло и протегна с облекчение крака напред.
— Хубаво местенце си имаш — каза той, оглеждайки широката стая, покрита с дебели дъски, в единия ъгъл на която имаше огромно огнище. — Винаги си казвал, че искаш да си направиш свое собствено ранчо. Мисля си вече, че си го намерил.
— Май има такова нещо — отвърна му Морган и си помисли колко труд му костваше да построи Спейд Бит. След всичките тези години след войната с нез перс те поддържаха връзка единствено чрез писма, в които не казваха кой знае колко. Генералът не си падаше много по тях, същото се отнасяше и за него. Морган никога не беше споменал за двата или трите пъти, когато всичко беше тръгнало с главата надолу. Не можеше да си позволи да хленчи за такива неща пред стар приятел.
— Сигурен ли си, че не си гладен? Чаша кафе? — попита той.
— Не, кафе не. Знаеш, че не мога да пия нищо, което съдържа стимуланти. Но все пак ако държиш, имаш ли малко мляко? Знаеш ли, че то спомага срещу високо кръвно, а? Най-здравословното питие.
Генералът си беше спечелил името на капризен човек и обичаше да му угаждат. Морган веднага извика Битси и му нареди да донесе чаша мляко и една бира. Генералът измъкна дебела пура от предното джобче и отхапа единия й край. След малко китаецът донесе и млякото и той започна с наслаждение да пие.
