След като си изми краката, ги избърса добре с кърпата и обу чисти чорапи. В кухнята Битси усилено търкаше ботушите със сапун. По едно време момчето започна да си пука пръстите, нещо, което Морган мразеше. Беше дълго и стройно, с гарваночерна коса и дълги, тънки ръце. Може би ръце на добър стрелец. Но точно сега то гледаше към пода.
— Кажи ми нещо — започна Морган. — Причината, поради която винаги объркваш работите, е, че те не ти харесват, нали? Или защото постоянно мислиш за нещо друго? Бих искал да знам.
— Правя всичко най-добро, мистър Морган.
— Глупости! Ако беше в армията, щяха да те спукват от бой по цял ден. Има и нещо друго: какво толкова те влече към оръжията? Аз също съм добър стрелец, но не работя като теб постоянно за това.
Тикнор показа леко предизвикателство.
— Не можете да измъкнете по-бързо от мен револвера.
— Не, не мога — отвърна му той търпеливо. — Разбираш ли, аз съм фермер, а не стрелец. Тази лудост по стрелбата май се прояви, когато пристигна тук.
Йънг вдигна очи и го погледна смело в лицето.
— Искате да разберете нещо за мен? Така ли е?
— Точно така.
— Добре. — Момчето се настани удобно в стола си. — Човекът, който уби майка ми, беше комарджия — убиец, който наричаше себе си Сидонс, познат и с други имена. Казваха, че бил доста бърз с оръжията. Когато това се случи, бях просто момче и не можех да направя нищо. Чичо ми, този, който ме взе, се отнасяше с мен като към роб, биеше ме за щяло и нещяло. И винаги ме наблюдаваше отблизо, така че не можех да се измъкна по никакъв начин. Но когато станах на четиринадесет, успях да се измъкна и избягах надалече, там, където не може да ме проследи и да ме върне. Тук-там си намирах работа, най-лошата, а бях само едно хлапе. Ходих в Монтана, Юта, Невада и през цялото време разпитвах за този Сидонс. Спестих и си купих револвер, доста добър. Исках, когато най-накрая хвана този Сидонс, да имам добро оръжие. Започнах да се уча здраво…
Йънг Тикнор замълча, но Морган не се обади. След миг продължи.
— Когато най-накрая открих следите му, той вече беше мъртъв. Беше в Източна Хелена, Монтана. Беше мъртъв от шест месеца, случило се при игра на карти. Това, което ми хрумна, беше да му се изпикая на гроба.
— Направи ли го?
— Не, не съм. Това можеше да го направи някое момче. Исках да го очистя, да отмъстя за майка ми, но вече не можех нищо да направя.
— Ти никога не си убивал никого — каза Морган.
— Ако ме нападнат или предизвикат, мога да го направя доста лесно. Този, който се е опитвал, бързо се отказваше.
Докато момчето говореше, Морган успя да разбере как някой кавгаджия може да сбърка, ако реши да се закача с него. Когато започна да говори за това, колко е добър с револвера, в гласа му изведнъж се почувства някаква спокойна нотка. Преди миг пред него стоеше само един пиклив младеж, а сега изведнъж той се беше превърнал в мъж, който не би позволил някой да се драка с него. Не изглеждаше опасен, а и не говореше така, но все пак в него се усещаше някаква опасност. Морган се запъна за миг.
— Значи ти си се подготвял за нещо, което си искал много, но то никога не се е случило.
Не искаше да го ядоса, но точно това направи. Момчето го погледна с гневни очи, нещо, което досега не беше виждал у него.
— Не можете да ме вините за това, че не съм убил Сидонс. Преследвах го навсякъде. Не е моя вината, че вече е бил мъртъв, преди аз да успея да го убия.
Йънг спря да говори, когато Битси се появи отново, като стискаше в ръце ботушите. Злонамереният старец се усмихна с беззъбата си уста на момчето, след това се обърна към Морган:
— Ето, шефе, вече са като нови. Дамите пак ще се заглеждат в тях.
Ботушите не бяха чак като нови, но все пак Битси се беше справил добре с работата си и вече се виждаха само няколко бледи петънца тук-там. Морган започна да ги обува, докато момчето го наблюдаваше с безразличие.
— На мен ми изглежда като че ли си се объркал нещо. Работиш тук, защото се очаква да работиш, но май всичко, което правиш, е да трупаш време. За какво е всичко това, кажи ми?
Тикнор нямаше ясен отговор.
— Не знам, мистър Морган.
— Ако все пак оръжията са всичко, което знаеш, защо не започнеш някаква работа, свързана с тях? Стани заместник-шериф в някой град или област. Можеш да се присъединиш към тексаските рейнджъри, върви да работиш при Уелс фарго или нещо подобно.
— Може и да го направя, мистър Морган — отвърна момчето. — Бих искал да правя нещо.
— Освен това не си хич добър за фермерска работа. Виж какво, трябва да изчистиш ума си от това, което Сидонс е сторил на майка ти. Всичко свърши и ти можеш да го забравиш. Ще го направиш ли?
Момчето не отговори на въпроса. Вместо това попита:
— За какво е целият този разговор, мистър Морган?
Морган тръсна раздразнено глава.
— Можеш ли да ми отговориш с да или не? Не ми поклащай глава, а отговори на въпроса ми.
Момчето се опита да се надигне, но Морган му нареди да остане на мястото си.
— Може би трябва да си мълча — каза накрая то, — за да не накарам и двамата да се почувстваме неловко. Както вие казахте, не съм добър за фермерска работа, но може пък след няколко години да се науча.
След няколко стотици години може би, помисли си Морган, но все пак не искаше да се предава така лесно. Трябваше му ездач и момчето беше всичко, с което разполагаше сега.
— Забрави за фермерската работа, момче, трябваш ми за нещо друго. Ще ти го кажа с няколко думи, за да го разбереш кратко и ясно. Ако ме прекараш, означава, че могат да ме очистят, да очистят и двама ни. Ще трябва да свършим опасна работа. Е, какво ще кажеш?
— Господи! — отвърна то. — Това ще е добре. Забравете какво ще ви кажа, мистър Морган, но работата в ранчото е като удар в задника. Дайте ми истинска работа и няма да ви разочаровам.
Морган си пое въздух и започна да разказва за Холидей и всичко останало.
— Ако пратя информацията на генерал Хауърд, трябва да знам всичко, което ще се случи. Не мисля, че това ще ни отнеме много време, може би две седмици. Няма да се спираме при никакви момичета, никакви веселби, нали разбираш?
— Ясно, мистър Морган. И когато няма да пътувам, ще ви пазя гърба. Не можете да си представите колко съм добър с оръжие.
Морган не беше от тези, които обичат да въздъхват с облекчение от добре свършената работа, но сега го направи.
— Виж как започна да обръщаш нещата. Аз ти казвам едно, а ти веднага се хващаш за друго. За последен път…
— Вие сте шефът — прекъсна го момчето бързо. — Вие давате заповедите. Нареждате ми да убия Холидей и аз ще го направя.
— Ще ни трябва добър кон.
Сега, десет часа по-късно, Морган мислеше, излегнат в одеялата, когато все пак трябваше да спи. Мамка му! Каквото ще става, ще става. Трябваше да погледне от хубавата страна, ако въобще имаше такава. Може пък момчето да се справи добре, а пък ако не се справи, няма значение. Трябваше само да изчака и да види.
След малко се унесе и заспа дълбоко и спа така, докато не го лъхна миризмата на прясно кафе и цвърчащо месо. Отвори очи и се огледа. Тъкмо се развиделяваше и светлината едва проникваше през мъглата, която се стелеше по земята. Беше дяволски студено. Усети слаба воня на рис, но явно животното само бе минало покрай тях, без да реши да направи нещо. Не беше направил и най-малкото движение, но младежът веднага усети, че е буден. Шибанякът като че ли имаше очи на гърба си. Стоеше приклекнал до огъня и държеше тиган, в който месото се пържеше.
