такива инциденти биха довели до недоволства, подобни на тези през 1877?
Морган я погледна безизразно.
— Там, където живея, не се е случвало нищо подобно.
— Не това беше въпросът, мистър Морган.
Морган знаеше, че трябва да е внимателен. Това заведение беше доста по-тихо от обикновените и някой от присъстващите можеше да се опитва да подочуе нещо от разговора им.
— Ако тези атаки продължат, може и да възникне индианска война. Няма да трябва много, за да се започне.
Мислеше си, че с това би я накарал да приключи, но тя явно не се предаваше лесно.
— Ако все пак избухне война, пак ли ще ви накарат да сложите униформата на скаут, а? През последната война бяхте доста известен.
— Скаутите не носят униформи, мис Йодър. Но отговорът на въпроса ви е, че не знам. Война все още няма и като всеки друг ще изчакам, за да видя какво ще стане по-нататък.
Йодър като че ли вече започваше да показва признаци на безпокойство.
— Доста неопределен отговор, мистър Морган.
Проклятие! Усети, че миришеше хубаво, и членът му веднага започна да се втвърдява.
— Съжалявам, че не мога да бъда по-точен, мис Йодър. Всичко, което смея да кажа, е, че ако се наложи, отново ще поема задълженията си. А сега трябва да тръгвам.
— Така ли? — Лаура също се изправи. — Имам и нещо друго, което бих искала да ви попитам.
— Сега точно нямам много време. — Морган се запъти към вратата, а Тикнор заситни бързо до него. Когато излязоха, Тикнор се обърна и веднага рече.
— Тя идва след нас. Май смята да дойде до следващото място, към което ще се запътим. Бих желал да ни следва заради мен.
Морган се усмихна кисело.
— Сега няма къде да ни следва, защото възнамерявам да се прибера в стаята, за да си почина. Най- добре ще е и ти да направиш същото, не бих искал да започне и теб да разпитва.
Момчето погледна надолу по улицата, където проститутките все още се разхождаха бавно за дневния си лов на клиенти.
— Но аз не искам въобще да си почивам, мистър Морган. Ще се държа добре и ви обещавам, че тя няма да може да измъкне нищо от мен.
Морган го погледна студено.
— Нужна ти е почивка, затова тръгвай. Може и да си умен, но тази жена е доста хитра и ще направи всичко, за да откопчи нещо.
Прибраха се в стаята и Морган се мушна в леглото, мислейки си за нея. Какво, по дяволите, се опитваше тя да докаже? Трудно можеше да отговори на този въпрос. Може би само искаше да си попълни бележника, а може би не. Чудеше се все пак дали не я е изпратил Нийл, за да подуши наоколо. Съмняваше се, че е така, но само по себе си това не означаваше нищо. По време на войната имаше няколко репортажа за него. Е, заеби Нийл, заеби и нея. Но като се сети за това, си помисли, че много по-добре щеше да му е да начука нея, а не него. Но това май щеше да си е само една теоретична възможност, нищо повече.
Момчето седна на някакъв клатещ се стол и започна да си пука нервно пръстите, мразеше да си почива през деня. Морган не го обвиняваше. След цели три месеца, прекарани в ранчото, то искаше да се разхожда, да гледа, но сега не можеше да му помогне по никакъв начин. Ако тази Йодър го откриеше и започнеше да го разпитва професионално, то със сигурност щеше да сгреши, а грешните отговори щяха да им донесат само неприятности. Писмото до генерала можеше да се окаже само част от плана й, да успее да откопчи нещо, да научи за плановете му. Не можеше да разбере по никакъв начин каква жена е. Но независимо от това дали бе лъжлив или честен репортер, тя имаше изкусително лице и дупе само за стискане.
На ватата внезапно се почука и момчето погледна стреснато към Морган.
— Това е тя — отвърна му той на въпросителния поглед.
Момчето отвори вратата, като в едната си ръка стискаше револвера. Да, тя беше, ни най-малко смутена, и веднага каза:
— Кажи на мистър Морган, че няма да ми избяга толкова лесно.
— Влезте, мис Йодър — каза той, все още лежейки в леглото. Ако продължаваше да му досажда, имаше един последен начин да се откопчи от нея. Замисли се за това и изведнъж се усети. Та той можеше да поиска много повече от нея, отколкото тя от него. Момчето открехна по-широко вратата и тя влезе, гледайки право към леглото. Подутината в панталона на Морган не можа да й убегне, но тона даже не я накара да премигне. Веднага измъкна бележника и молива, след това седна на единствения стол н стаята и го загледа изучаващо.
— Сега, мистър Морган — започна тя отново.
— Мисля, че това, което правите, ще е лошо за репутацията ви, мис Йодър — отвърна й той. — Да идвате просто така в стаята на двама мъже… Никой не знае какво ще си кажат хората за това.
— Аз съм репортер и ходя там, където се налага и трябва да бъда. Това е част от работата ми. То е все едно да съм невидима.
— Не е възможно — отвърна й той. — Виждам, че въобще не сте невидима. — Изведнъж му дойде нещо наум и той нареди на момчето да слезе и да си купи нещо за ядене.
Йънг Тикнор винаги можеше да яде, но явно този път не беше настроен за това.
— Не съм гладен, мистър Морган.
— Разбира се, че си. Хайде, тръгвай — отвърна му той остро.
Момчето веднага излезе и той се усмихна на репортерката.
— Сега сме само двамата, мис Йодър. Имаш ли нещо против, ако те наричам Лаура.
— Наричай ме както искаш. Следващият ми въпрос е какво правиш в Левистон?
— Търся нова стока. Ако видя нещо, което ми харесва, ще го купя, а ако не открия, ще си тръгвам. И защо е целият този интерес към мен?
Тя пропусна въпроса му.
— Мислех си, че може би ще предпочетете да си стоите у дома в такива смутни времена. Ако стане индианска война, вие ще…
— Ще ме хванат по бели гащи? Нали сте еманципирана жена, трябва да знаете точния израз.
— Не можете да ме уплашите. Виждала съм какво ли не. Бих искала да знам какво търсите в Левистон? Какво ще кажете да ми отговорите честно? Да не би да разузнавате насам по заповед на генерал Хауърд?
— Генерал Хауърд! — Морган се обърна на една страна, за да я вижда добре. — Не съм виждал генерала от войната. Всичко, което знам, е, че вече може да е мъртъв.
Лаура се изправи и седна на крайчеца на леглото. Движението беше съвсем естествено: репортерът искаше да бъде по-близо до разпитвания. А ако трябваше да повярва на думите й, тя е била и в по-лоши местенца от това. Лекото благоухание, което се носеше от нея го караше да се втвърдява още повече. Зелените й очи гледаха студено, но въпреки това прекрасно пасваха на лицето й.
— Знаете, че генералът не е мъртъв. Говори се, че се е върнал насам, в Айдахо, и се опитва да направи всичко възможно, за да предотврати войната. Аз съм на негова страна, мистър Морган, и ще направя всичко, за да помогна. Трябва да ми се доверите. Тук ли е той и работите ли вие за него?
— И искате да напишете това във вестника на Холидей?
— Не, просто искам да знам. Ако работите за него, тогава има неща, които мога да ви кажа. Но как мога да ви се доверя, ако вие не се откриете?
Морган седна и протегна ръце и тя се гушна в прегръдката му без никаква борба. Знаеше, че някои амбициозни репортери биха направили много неща за своя репортаж, но това минаваше границата на всичко. Или може би пък искаше просто секс, но това за него нямаше никакво значение. Месеци не беше имал жена и сега членът му беше станал като желязо. Смяташе да я начука, но все пак да си мълчи. Мислеше си, че тя няма да остане много разочарована: та тя самата го преследваше и ако искаше да си вдигне краката, независимо дали като репортер или като жена, това си беше лично нейна работа.
Да я разсъблече, не беше никаква трудност, защото и тя му помагаше. Беше с тънка фигура и гърдите й
