— Всичко е готово — каза то.
— Добре. — Морган започна да се отвива от одеялата. — Гледай месото да не изгори.
След това хвърли ризата си, взе конете и ги поведе при поточето, за да се напият. Изми лицето си с леденостудената вода, след това намокри врата и гърба си. Птичките тъкмо се събуждаха и започваха да посрещат с песен новия ден. Поведе конете обратно нагоре по склона и ги върза да пасат.
Момчето започна да слага парчетата месо, измъкна малко боб и сухари. Когато започна да му сипва кафе в чашата, Морган за малко не я изпусна, толкова горещо беше то. Месото беше леко възсурово, а кафето — гъсто и черно, точно както ги обичаше.
— До обяд трябва да стигнем разклонението на Клиъруотър. Знаеш ли пътя?
Момчето поклати глава.
През нощта беше поваляло малко и сега тревата стоеше мокра. Морган седна на седлото си, момчето го последва.
— Ще се движим по реката, докато стигнем до Левистон. А след това не знам. Може да се поразходим тук-там и да послушаме какво си говорят. Ще пийнем бира, ще си намерим място за през нощта.
Тикнор се намеси сериозно.
— Добре. Но нямам намерение да пия бира.
— Защо не? Да не би да си слушал глупостите на генерал Хауърд?
— Не, сър. Проблемът е, че бирата ме кара да дивея.
— Добре, не искам да ти се случва такова нещо. Както ти казах, тръгнали сме на оглед. Интересуваме се от нова стока. Може и да купуваме, може и да не купуваме. Това е всичко, което можеш да кажеш, ако се разделим някъде и някой започне да ти задава въпроси.
— Мислите, че ще започнат да ни подозират? Хората на Холидей?
— Не е задължително да са хората на Холидей. Грешният отговор може обаче да помогне на хората, които работят за него, които го подкрепят. Стига си зяпал какво има в месото, ами започвай да го ядеш.
След като закусиха, Тикнор се зае с тигана. Отиде до потока и започна да го мие с гъба и малко пясък. Това му отне доста време, но все пак не можеше да го пришпорва през цялото време.
— Мистър Морган — каза то, като се върна, — става дума за тези разбойници, които се преобличат като индианци. Те са застреляли малкото момиче до Левитон. Как могат да направят нещо подобно?
— За лошите хора това е толкова лесно, колкото и да гръмнат бясно куче.
Тикнор подсуши тигана, след което го прибра с останалите неща в чантата. Вече нямаха работа тук, трябваше веднага да тръгват.
— Няма да имам нищо против да ги убия — каза неочаквано момчето. — Те трябва да си платят за това.
Морган преметна седлото на гърба на коня си и започна да го пристяга.
— Прав си, но се съмнявам, че те ще искат. Справедливостта е не само сляпа, тя трудно чува и е куца.
Момчето също започна да стяга коня си.
— Не мога да повярвам на това, мистър Морган.
Морган реши да не му дава пример с майка му.
— Вярвай си в каквото искаш. Хайде да тръгваме, че имаме много път.
Успяха да изминат доста път. След малко слънцето изгря и разпръсна мъглата. Нямаше никакви пътечки или пътища, но Морган познаваше добре района и водеше уверено напред. Повечето време се спускаха по хълмове. Пресякоха няколко големи ливади, покрити с цветя, преминаха и през няколко дълбоки клисури и стигнаха до реката към три часа. Там поспряха да починат малко, напоиха конете и хапнаха малко сухари със студено кафе. След това се качиха отново на конете си и започнаха да се движат на запад покрай реката по стария път, направен преди тридесет години. Но това не беше точно като следване на реката в равния Канзас. Понякога пътят се изкачваше толкова нависоко, че реката им избягваше от погледа, а понякога наближаваха прекалено близо. Както и да се виеше този път, това беше най-бързият начин да се стигне до Левитон от Спейд Бит. Можеха да спестят време, ако пресечаха пълноводната и бързотечаща река, но на никого не му се рискуваше. Така че трябваше да се придържат и да се движат покрай всичките завои и хълмове, за да успеят да стигнат до северната част на града.
Оставаше им още малко път, когато започна да се свечерява. На небето започнаха да надвисват големи черни облаци, което беше знак за дъжд, и то здрав дъжд. Измина известно време, докато успеят да намерят някаква козирка, за да се скрит под нея и да им бъде като подслон. Тъкмо събраха съчки за огън и дъждът започна, за техен късмет — без силен вятър. Поносимо беше даже и когато се появи вятър, но започна да става студено, ужасно студено. Напалиха бързо огъня и застанаха до него, за да се стоплят малко, покрай скалата минаваше поточе, което щеше да утолява жаждата им.
Морган се зае с готвенето с гръб към дъжда. Нямаше нищо по-гадно на света от това да слушаш как месото цвърчи на метър от водата. Дъждът падаше студен, режещ и като че ли никога нямаше да спре. Момчето си беше донесло малък пакет с кафява захар и когато кафето стана, започна да пуска бучките една след друга. Морган имаше чувството, че смята да пие гореща меласа. Винаги се чудеше на хората, които разваляха хубавото черно кафе със захар.
— Мистър Морган — започна момчето, — помните ли какво ви казах за това да убия Дрик Холидей?
— Мислех си, че това е просто за поддържане на разговора — отвърна му той.
— Не, сериозно ви говорех. Така ще бъде предотвратена индианската война, преди още да е започнала. Вие сам казахте, че той е мозъкът на всичко това. Ако умре, всичко ще пропадне.
— Без съмнение, но не можеш да го направиш.
— Разбира се, че мога да го направя. С пушка съм почти толкова добър, колкото и с револвера си.
— Не исках да кажа, че не можеш да го убиеш, което той заслужава, а че не можеш да го направиш. Генерал Хауърд няма да хареса това. Забрави ли, че работим за него? Ако си, тогава го запечатай в главата си. Хайде, почисти и да лягаме да спим.
След тези думи се изправи и провери конете внимателно. Момчето не каза повече нищо за убийството на Холидей, но той знаеше, че то мисли по въпроса. След като прибра чиниите и тигана, то седна до огъня и започна да почиства колта си. Завит до брадичката в одеялата си, Морган го наблюдаваше през наполовина спуснатите си клепачи. От време на време то го вдигаше и поглеждаше през цевта — без съмнение от другата страна виждаше Холидей. Щеше да е най-глупавото нещо, ако сам се напъха и гръмне Холидей. Властните му приятели може би нямаше да искат да се съгласят с военни му план, но щяха да направят невъзможното, за да открият кой го е убил. Момчето щеше да бъде линчувано заради него, а той заради генерала. Всеки човек на закона можеше да направи това. Даже и да успееха да докажат нещо, щеше да е много тъжно за генерала да го подозират за това.
Морган знаеше, че трябва отново да си поговори с момчето, за да му набие някои неща в дебелата тиква. Най-вече това, че ако убие Холидей, и двамата ще увиснат на бесилото.
Когато започна да се унася, момчето все още седеше до огъня и се занимаваше с револвера.
На другия ден преди обяд стигнаха в Левистон.
ГЛАВА ТРЕТА
Левистон беше град, който се разпростираше по дължината на една главна улица, затворен от двете страни от планините. Тук Клиъруотър се вливаше в Змийската река, която продължаваше да се вие нататък към Вашингтон. Левистон наричаха единственото пристанище на Айдахо. Големи параходи идваха през Колумбия нагоре по реката и стигаха чак до града. Морган винаги си мислеше, че е странно да вижда кораби толкова далече от океана. Корабите носеха със себе си шумни моряци и големи проблеми. Покрай тези параходи и добрата търговия градът беше придобил репутацията на град, в който не се спазваха много- много законите.
Прекосиха моста над северната част на града. Тук беше топло, особено в сравнение с мразовитите ветрове, които духаха в планината. По склоновете се издигаха високи борове. Този град беше работещ, там се вадеше руда, обработваше се дървен материал и никой не им обръщаше внимание.
