мъже.
Морган вече започваше да си оформя мислена картина за тази нервна клюкарка: около четиридесетте, с големи зъби, дълъг нос, а косата й вечно свита в кок.
— Какво толкова им е било тайнственото? Да не би да са носили дълги черни наметала и маски, а?
Генералът почеса носа си:
— Е, е, Морган, просто ти казвам какво е писала. Признавам си, че може и да си измисля нещо, но въпреки това е смела жена. Обещай ми, че няма даже да се приближаваш до нея.
Морган кимна.
— Каквото кажете, сър. — Нямаше смисъл да обещава, това винаги го караше да се чувства глупаво. Да се довери на жена, която пише за тайнствени мъже, означава да си подпише смъртната присъда. — Както и да е, колкото се може по-скоро ще се заема с това.
Хауърд се изправи с мъка.
— И да не забравиш за бързия ездач.
— Вече имам наум един — отвърна Морган.
— Знам, че ще е добър, вярвам ти — отвърна му генералът.
ГЛАВА ВТОРА
Десет часа по-късно Морган лежеше в одеялата, слушайки как Тикнор хърка като дъскорезница. Не можеше да заспи, чудеше се дали не е направил най-голямата грешка през живота си. От този момент нататък вече ще е отговорен за всяка издънка.
Наблизо се чуваше ромоленето на поточе, което подскачаше по скалите, и този звук би го приспал веднага, ако не беше хъркането. Вече беше минало полунощ, вятърът тихо шумолеше в боровете, под които се бяха установили за през нощта. Даже и през август през тази част на нощта щеше да е студено. А сега, през май, вятърът режеше като нож и проникваше през одеялата.
Бяха се установили в една котловина, но вятърът пак достигаше до тях, а там някъде горе по склона беше още по-лош. Огънят беше угаснал и едва тлееше. Трябваше да се накладе по-добре, а това си беше работа на Йънг Тикнор, но той не беше я свършил.
— Не се тревожете, мистър Морган — каза той. — В главата си имам часовник, който ме предупреждава точно навреме, когато трябва да направя нещо. — След което се обърна на една страна и заспа с гръб към Морган.
Морган седна, взе малък камък и го хвърли към шапката на Тикнор. Това беше достатъчно да го събуди, той рязко дръпна одеялата и се надигна, като в едната си ръка вече стискаше револвера със смъкнато петле. Морган наистина остана впечатлен за колко кратко време направи това. Бърз, лек и тих, той не сумтеше, нямаше никакво объркване като при тежко спящите, когато ги събудят внезапно. Когато зърна Морган, все още в одеялата си, прибра оръжието си и се изправи, учуден какво ли искаха от него по това време на нощта.
— Запали шибания огън — каза му Морган.
— Съжалявам, мистър Морган — измърмори той. — Веднага ще го направя.
Морган се отпусна назад, сложи глава на седлото си и затвори очи. Тикнор доста време се позанима с огъня, но накрая успя да го запали отново. Вече можеше да поспи, когато усети, че нещо не е в ред. Отвори очи и видя Йънг, който стоеше неподвижно над него.
— Какво искаш, момче?
Младежът стискаше в едната си ръка тенджерката с кафе, а в другата държеше малка чаша.
— Кафето все още е горещо, мистър Морган, а ако трябва, ще го стопля още. Искате ли чашка?
— Не, момче, искам да поспя.
Но Тикнор не го оставяше на мира.
— Искате ли да се занимавам с него?
Морган се изправи на лакът.
— Какви ги дрънкаш? С какво да се занимаваш?
— С огъня. Ако пак угасне. Не бих искал отново да ми се ядосате.
— По дяволите огъня, лягай и заспивай. — Отпусна се назад и се зави чак до брадичката.
След минута-две Тикнор отново поднови хъркането си, но Морган все още не можеше да заспи. Това момче! Следобед на предния ден той бе отишъл да говори с него. Това беше веднага след като генералът му махна за довиждане и каруцата се отдалечи с тропот надолу по пътя. Йънг Тикнор гледа след него доста по-дълго, отколкото другите. Трябваше да му подсвирне два пъти, преди да го накара да се обърне, и то веднага направи виновната си гузна физиономия.
— Мистър Морган, за вашите ботуши…
— Засега забрави за тях. Ела в къщата, искам да говоря с теб. — Тръгнаха заедно нататък.
Йънг и по-рано беше влизал в къщата, но това рядко му се случваше, затова, вече вътре, започна да пристъпва неловко от единия на другия си крак и Морган беше принуден да го накара да седне.
— Чакай — каза той, след което извика Битси и му нареди да му донесе леген топла вода, сапун, кърпа и чисти чорапи.
— Какво стана с вашите хубави нови обувки, шефе? — попита Битси с мазен глас.
Морган хвърли поглед към Тикнор, но очите му гледаха настрани.
— Не обръщай внимание на това — каза той. — Прави каквото ти казвам.
— Както кажеш, шефе. — Дребният китаец излезе, като се кискаше тихо.
Морган изу бавно ботушите си, след това свали и чорапите.
— Колко си голям, момче?
Тикнор изглеждаше стреснат.
— Осемнадесет, карам деветнадесет. Почти на деветнадесет. Защо искате да знаете, мистър Морган?
Битси донесе легена и другите неща, след това взе ботушите и излезе.
— Мислех си, че си на дванадесет и караш тринадесетата си година — каза Морган. — Като гледам как винаги преебаваш нещата, си мислех, че си точно на толкова. Защо го правиш? Все трябва да има някаква причина.
— Ще ме застреляте ли, ако ви кажа, мистър Морган?
— Ако исках да го направя, сега нямаше да стоиш тук.
— Можете да ме застреляте винаги, когато поискате. Не бих искал да се грижете за мен само заради това, че познавахте майка ми.
— Нямаше смисъл да казваш това — отвърна му Морган. Но момчето си беше право, мъртвата му майка беше единствената причина, заради която то работеше в Спейд Бит. Морган не го беше виждал от десет години, но преди три месеца то се върна и помоли за работа. Каза, че помнело Морган и името на ранчото му. Морган му намери работа и оттогава не минаваше ден, в който да не съжаляваше за това.
Погледна към младежа, който седеше неудобно на стола, и сега забеляза, че между него и майка му Бети имаше голяма прилика. Тя работеше като бар дама в „Палата на Дайър“ в Дженингс. На долния етаж придумваше мъжете да си купуват повече уиски, а на горния се грижеше за мъжете, които искаха платени ласки. Освен нея имаше още три жени. Но за разлика от тях тя имаше дете и живееше в малка къща, по- скоро колиба, собственост на Дайър, който й удържаше за наема. По това време момчето беше на седем- осем годинки.
Морган го беше виждал тогава няколко пъти, но не му обръщаше много внимание. От време на време тя посещаваше Морган, за да хапнат заедно. Той не ходеше много често в Дженингс, но когато отиваше натам, винаги се отбиваше при нея. Тя беше хубаво парче, но никога не го бяха правили в дома й, защото там беше момчето, цялото уши и очи. Тя доста му харесваше.
Брадичката й беше малка, като на малко дете, но беше доста атрактивна жена. Да, хубава жена, която знаеше да прави чудеса в леглото. След това започна войната с вожда Джоузеф и когато след пет месеца се завърна, той разбра, че е била застреляна от пиян комарджия, който своевременно се беше измъкнал, а момчето отиде да живее при някакъв чичо. Сега, когато гледаше момчето след тези десет години, не можеше да не мисли за нея. Беше позор да я убият така.
