— Хубаво и гъсто — вкусно е — каза той. Огънят започваше да стопля стаята.
Морган никога не можеше да разбере защо някой със здрав разум все пак ще се реши да пие тази гадост. Не беше чак толкова гадно, колкото конската пикня, която обаче му спаси живота в една пустиня, но се доближаваше доста до нея на вкус.
— Все още ли се гордееш с бирата, която правиш, а? — попита генералът, след като свърши млякото. След това запали пурата.
— Не, не чак толкова, колкото по-рано — излъга Морган, надявайки се по този начин да не предизвика завистта на заклетите пиячи на бира.
Генералът смукна няколко пъти от пурата, за да я разпали.
— Радвам се да го чуя. Честно казано, не е чак толкова лошо, колкото уискито, но все пак си е достатъчно гадно. Както и всички останали алкохолни питиета.
Морган се усмихна леко.
— Чувал съм, че същото се говори и за пушенето.
— Глупости! Мислиш ли, че щях да пуша, ако това беше лошо за мен? Истината е, че пушенето е добро за човека. То успокоява ума, спомага за рефлексите и ясната мисъл, да не казваме и как влияе на храносмилането.
Морган се чудеше колко ли още дълго генералът щеше да продължава по този начин. Може би наистина възрастта вече си казваше думата. Но в следващия момент той разбра, че е сгрешил, защото генералът започна да говори за целта, заради която бе дошъл.
— Разбира се, знаеш кой е Седрик Холидей. За по-кратко му викат Дрик.
— По-добро е, отколкото Сийди — отвърна Морган. Генералът като че ли не беше настроен за шеги.
— Да. Познаваш ли го? Морган кимна.
— Познавам го. Че кой не го познава? Мини, ферми, дъскорезници, овощни градини, една банка, вестници, теснолинейка, човек на търговията, започната от баща му. Дрик от най-богатите мъже на Айдахо, а може би и най-богатият или поне така говорят. Искате ли да продължавам?
Генералът кимна и Морган продължи:
— Той започна да говори за заплахата от индианците. Но той винаги е говорил за индианската заплаха, вестниците му също.
— Не и сега — прекъсна го генералът. — Причината, заради която бих път чак от Вашингтон след толкова много години, е точно този Холидей. — Въздъхна леко. — Холидей, колкото и невероятно да звучи, иска да премахне насила всички племена от Айдахо. Нез Перс, банаките, шошоните, лемхисите, шийпийтърите — по един или друг начин иска да ги изгони. Казва, че нямат място тук, стоят на пътя на цивилизацията.
— Често съм чувал, че малко му хлопа дъската — отвърна му Морган.
— Относно индианците наистина е така. Но иначе изглежда съвсем друг. Естествено, основата за всичко това са парите, парите и силата, личната и политическата сила. До няколко години Айдахо ще стане щат и предполагам, което е малко трудно за вярване, че Холидей ще иска да стане губернатор или първият щатски сенатор от Айдахо. Може и да греша за това, за него по-познато е да използва другите като марионетки, а не сам да се включва в каквото и да е било. Да, да, знам, че от десет години вече не е имало никакъв проблем с индианците, но явно Холидей не вижда това в същата светлина.
— Изглежда, че иска да започне война срещу индианците.
— Може би една малка война, която ще се отрази добре върху репутацията му. От това, което чувам, е полковник от доброволческите отряди, който обича да се перчи със своята нова униформа. Колан и сабя, шапка с перо, всичките тези глупости. Но каквато и война да започне, няма да се окаже малка война. Земите, които имат сега племената, е единственото, което им е останало. И щесе бият за тях, защото няма какво друго да направят. Предпочитат да живеят в мир, нищо че мизеруват в своите земи, но Холидей смята да ги вкара във въоръжен конфликт, който ще може да се уреди единствено чрез намесата на военна сила.
— И как?
Генералът вдигна ръка.
— Тук си доста изолиран. Не си ли чул нищо за така наречените инциденти, които се случиха в различни места в тази територия? Така наречените отстъпници, които се измъквали от резерватите, за да крадат коне и говеда, изгарят мостове и фуража, стрелят по фермерите и говедовъдите. Досега вече са убити шест души.
— Дочух нещо за това — отвърна му Морган, — когато бях последния път в Дженингс, но това е на петдесет мили оттук. Истината обаче е, че от два месеца не съм напускал това място. Това, което съм чул, звучи като обикновените затруднения. Отстъпниците винаги са се измъквали от резерватите и крадат каквото им падне. Но в повечето случаи ги хващат и ги убиват.
Хауърд измъкна още една пура.
— Тези индианци обаче не са били заловени и убити, защото не са индианци, сигурен съм в това. Вашингтон може да е далече оттук, но добрите хора ми писаха, като ми обясняваха какво знаят или какво подозират. И всичко това ни насочва към едно: Холидей стои зад цялата тази работа. Казвам ти, целта му е да накара хората така да се разгневят, че да започнат да избиват индианци където и да ги видят. А ти знаеш докъде може да доведе това?
Този въпрос нямаше смисъл от отговор.
Генералът помълча за миг, след това продължи:
— Ако се избиват хора, ако се изнасилват жени, ако се изгарят фермите, рано или късно ще се надигне вой за намеса на армията. Местните доброволчески отряди ще бъдат извикани, армията също ще изпрати подкрепления. Но аз сестрахувам повече от отрядите, отколкото от армията. Знаеш какви хора има там. Безделници, крадци, злосторници, побойници и убийци. Ти самият нали беше сержант при тях, преди да се присъединиш към мен.
Морган не обичаше да си спомня за войната с нез перс. Това не беше период, с който можеше да се похвали много.
— И мислите, че ще се стигне дотам?
— Убеден съм в това — отвърна му генералът. — Преди години се случи нещо подобно и в Западен Тексас, но практически зад това не стоеше истинска организация. Ставаше дума за ловци на бизони, изгонени от земята на киовите, които започнаха да убиват бели хора, като си мислеха, че ако започнат открита война, ще успеят да освободят киовите. Но всичко това продължи малко време, след това ловците бяха заловени и обесени.
Морган не знаеше какво все пак иска генералът от него, въпреки че нещо смътно започна да се оформя в главата му. Войната с нез перс беше свършила отдавна, бяха минали цели десет години и всичко, което сега ис-кише, беше да отглежда, купува и продава коне. Но знаеше, че каквото и да беше си наумил генералът, трябваше да го натисне здраво, за да се откаже от тази идея.
— Но как е възможно във Вашингтон да позволят Холидей да постъпи по този начин? — Морган сам знаеше, че въпросът беше глупав. Но все още нещата не изглеждаха толкова зле и искаше да им се наслаждава поне още малко. — Може ли губернаторът да каже нещо за това?
Хауърд запали края на пурата си.
— Губернаторът е продажен политик без реална власт. Освен това той е купен от Холидей, независимо какво твърди. Истинската власт е във Вашингтон, където Холидей има много приятели в и извън правителството, но най-вече във Военното министерство и Бюрото по индианските проблеми. Има си високо платено лоби. Най-корумпираният мъж във Вашингтон, който хвърля пари наляво и надясно, за да подкупи и други. Ако Холидей си е наумил да смачка индианците и да ги изгони от Айдахо, ще го направи, освен ако не се случи нещо.
— Но къде иска да ги премести? — попита Морган.
— Оклахома, на индианска територия — отвърна му генералът. — Холидей си мисли, че там има достатъчно територия и за тях, което не е вярно. Оклахома вече е препълнена от индианци. Някои от тях са там, откакто Анди Джаксън започна да изселва индианците, за да им взема земите. В наши дни те си имат истински дървени къщи, училища, поне един вестник и така нататък. Можеш да си представиш как ще се
