почувстват, ако им докарат нецивилизовани червенокожи от Айдахо, това ще е доста горчив хап. Знаеш какво ще се случи.
— Истинска индианска война — кимна Морган, — ако се почувстват много.
— Може би. А аз не мога да направя почти нищо, за да спра това. Вече съм извън армията и каквато и власт да съм имал по-рано, вече всичко е само думи. О, да, имам подкрепата на много добри хора, даже и на няколко конгресмени и сенатори, но, както виждаш, те не се броят. Холидей има пари, а как ще се бориш срещу властта на парите?
— И какво искате да направя, генерале? — попита Морган.
— Нищо, което и ти не искаш.
Морган искаше да се усмихне, но се отказа. За набожен човек старият му приятел можеше да го оплете много внимателно, но и сигурно.
— Но си мисля, че след като ти обясня, ще искаш да помогнеш — продължи старецът. — Направил си си хубаво местенце и не би искал да го загубиш, нали?
Морган пое въздух, за да го прекъсне, но генералът вдигна ръка.
— Прости ми, Морган, не трябваше да го казвам. Знам, че ти не си мъж, който ще се съгласи да се мести, ако сам не го пожелае. Точно така си е, помисли си Морган.
— Искам да ми помогнеш да спрем Холидей — каза генералът, като че ли нищо не е станало. — Ти познаваш тази западна част на Айдахо точно толкова добре, колкото и всеки местен, даже и по-добре. Имам и други хора, които работят в други части на тази територия, но това си е твоя собствена територия, където искам да разбереш какво все пак се крои. На юг оттук са се случили три от тези така наречени инциденти: два — в долината Клиъруотър, един — по протежението на Змийската река. Един мъж е бил убит, едно дете — ранено и една ферма е изгорена. Инцидентът при Змийската река се е случил не много далече от Левистон и градът е нервен. Разбираш ли какво искам да кажа?
Старецът иска да се правя на детектив, помисли си Морган. И това беше в негов интерес, защото ако все пак избухне война на тази територия, няма да може да направи нищо, за да запази фермата си. Предпочиташе все пак да си седи на верандата и да си пие бирата, но явно засега трябваше да го отложи.
— Ще видя какво мога да направя — каза той, като същевременно си мислеше, че Западен Айдахо беше доста обширен район, при това по-голямата част от него все още съвсем дива. — Къде ще бъдете вие, сър? Как да поддържам с вас връзка? Ако не я получите, информацията няма да значи нищо за вас.
Генералът разтри чуканчето, което беше останало от ръката му. Правеше го без никаква предизвикателност.
— Ето, това ме притеснява — каза накрая той. — Не можеш да бъдеш едновременно на две места: хем да разузнаваш, хем да ми носиш информация. Ще ти е необходим бърз ездач, някой, който познава района, на който можеш да се довериш. Можеш ли да се сетиш за някого?
— Не веднага — отвърна Морган. — Хората, които работят тук, вършат точно тази дейност — работят. Никой от тях няма да изяви желание да помогне, ако разбере, че може да бъде застрелян за това. Сид, моят помощник, може да го направи, но трябва да остане тук. Ако и него го няма, фермата ще западне.
Явно беше, че генералът не е доволен от отговора му. Когато искаше, можеше да бъде коравосърдечен като змия.
— Важно е да си намериш добър и бърз ездач, преди още да си решил да започнеш да търсиш. — Гласът му беше леко раздразнен, но след това се усмихна. — Не мислиш ли, че понякога се държа доста капризно?
„Ти винаги си бил капризен“ — помисли си Морган.
— Ще помисля за това.
Генералът измъкна часовника си и го погледна.
— След като тръгна оттук, ще се запътя направо към това, което е останало от резервата Лапвай, за да говоря с вожда Латах. Ще го накарам да не отговаря на провокацията. Той не е като вожда Джоузеф, но е най-добрият, който западните нез перс са имали. След като свърша с това, ще отида направо в Боис. Там твоят човек може да ме намери в хотел „Ратдрум“.
— Това е доста разстояние — каза Морган, като си мислеше колко остарял е генералът, колко изморен изглеждаше сега.
Генералът изпъна гръб.
— Но трябва да се направи. Трябва да започна още веднага, но си мисля, че мога да си почина малко. Мислил ли си някога за Джоузеф и войната? Не, предполагам, че не си. А аз, колкото повече остарявам, си мисля все по вече и повече за това. Не приличаше чак толкова на война. Само си помисли: триста индианци нез перс срешу пет хиляди войници и милиционери. Можеш ли да си представиш, ние преследвахме Джоузеф и хората му и успях ме да ги унищожим до крак на тридесет мили от Канадската граница. Хиляда и триста мили и Джоузеф се биеше за всяка една една от тях. Помниш ли кръвта по снега, а?
Морган не каза нищо и старецът продължи:
— Ако трябваше отново да се случи това, щях да ги оставя да избягат, дори да трябваше да ме съдят за това. Хората си мислеха, че съм бил много мек в тази война. Прочете ли книгата ми за войната, а? Пратих едно копие.
— Прочетох я — отвърна Морган.
— Радвам се, че все някой я е прочел. — Генералът прокара ръка по отслабналото си лице.
На Морган не му харесваше това, че вижда своя приятел толкова обезсърчен.
— Генерале — започна той, надявайки се да смени темата, — мислех си как да действам. Идеята ми е да започна да разузнавам, като казвам наляво и надясно, че съм тръгнал да търся нова стока. Няма да купувам, просто съм тръгнал да оглеждам. Това харесва ли ви?
Генералът му хвърли остър поглед, слушаше го доста внимателно.
— Мисля си, че ще е по-добро, отколкото да се облечеш като пътуващ свещенник. — След това издаде хрип, което трябваше да бъде смях. — Прав си, няма смисъл от нещо по-сложно. Имаш ли някаква идея откъде да започнеш?
— В този район най-големият град е Левистон. Казахте, че близо до него е имало произшествие, че градът е разбунен. Мисля си, че е добро местенце за начало.
Генералът се наведе към огъня с такова удоволствие, сякаш не искаше никога да става от това място, а само да стои там и да се топли.
— Така. Това, което може би не знаеш, е, че градският вестник „Градски и местни новини“ е собственост на Холидей. И откакто фермерът беше убит, а дъщеря му — ранена, този вестник вдига голяма врява за това. Неговият редактор, Нийл, е гаден лицемер.
Нещо подсказа на Морган, че приятелят му знае повече, отколкото говори.
— Генерале, вие имате някой, който работи за вас в този град и ви дава информация. Ако ми кажете кой е той, може да ми потрябва за нещо.
Генералът се умълча за момент. В стаята се чуваше само припукването на горящите дърва. Отвън мъжете нещо спореха.
— Тя е жена — каза той накрая, — и в писмото си ме моли за секретност. Всеки отговор до нея трябва да се изпраща до името Абигейл Мийкър. Не трябва да ти казвам повече. Тя е изплашена от това, което може да й се случи.
Морган изчака.
— О, добре — продължи генералът раздразнено. — Казва се Лаура Йодер и е репортер във вестника на Холидей. В писмото си, доста внушително по размер, тя пише в какво подозира Холидей. Но си мисля, че това, което е писала, няма да ти е от голяма помощ. Ето защо не искам да я замесвам.
Морган стана неспокоен.
— Какво ти е казала?
— Този Холидей се опитва да започне война с индианците, това може да го прескочим. Между него и редакторът Нийл постоянно се обменят телеграми, но всичките са закодирани по някакъв начин. Не, не обикновен код, а нещо по-особено. Нийл държи постоянно в офиса си големи количества пари, толкова много, че е поставил въоръжена охрана през нощта. Много хора, които досега никога не е виждала, често идват и си отиват от офиса, повечето извън работните часове. По думите това са били мистериозни
