коминът беше там. Морган обаче им нареди да не се пали никакъв огън, защото даже и в такъв мрачен и дъждовен ден пушекът можеше да се забележи отдалече. Това може да доведе любопитни съседи, а още по-лошо — някой местен човек на закона, който щеше да има пълното основание да ги задържи до изясняване на нещата около тях.
Хапнаха студена храна, след което налягаха по пода, за да поспят. Преди да си легне, Морган излезе и дълго оглежда хоризонта с бинокъла си, за да се увери, че наблизо няма никой. Но в този дъжд трудно можеше да забележи нещо, затова се отказа. Легна си и се замисли, че вече минаваше седем и Боб тъкмо е вдигнал врявата или вече тича, за да съобщи на маршала. Знаеше, че ако се движеха така, можеха да успеят, но, както се изрази момичето, нямаше никаква гаранция за това. След малко заспа.
Три часа по-късно отново бяха на път, все още уморени и мокри. Някъде към два следобед дъждът спря и тримата се пооживиха. След малко се показа и слънцето и дрехите им започнаха да съхнат. Стигнаха до град на име Мак’кол и успяха да купят малко храна от един смесен магазин. Даже Морган се почувства спокоен и наруши правилото си, като реши да се отбият на чаша кафе и лека закуска в едно заведение в края на града.
Така дните си минаваха. Понякога валеше, но времето като цяло беше топло и приятно. Мелани, която в началото се беше наплашила до смърт, вече започваше да се съвзема. Приготвяше всяко тяхно ядене с лекота и всеки път Тикнор откриваше колко е вкусно всичко.
Необходими им бяха шест дни, за да стигнат до Боис. Когато се изкачиха на един хълм на две мили от града, го зърнаха. До нощта оставаха още няколко часа и Морган реши да изчакат там, защото беше по- безопасно.
— Когато влезем в града, ще спуснеш шапката ниско над очите — обърна се той към момичето. Тя веднага изпълни това и той кимна доволно. — Точно така. Мисля, че няма да имаме проблеми.
— Ще изглеждаш смешно, ако не носиш шапка — прекъсна го момчето. — Всеки носи шапка.
— Ще си мислят, че може да съм малко странен. А още утре сутринта ще си купя нова.
Когато влязоха в града, вече се беше стъмнило напълно. От един горчив спомен знаеше къде се намира хотел „Ратдръм“. Като млад беше дошъл В града и вечерта се напи здраво. Объркан и непознаващ все още града, той се намърда в хотела, леко тананикайки си, но след минута изхвърча от вратата, като за това му помогнаха трима здрави мъже, грижещи се за спокойствието на мормоните, които точно тогава имаха някакво събиране. Не беше негова вината, като си мислеше, че това е още едно местенце, където ще може да продължи да пие.
Боис се беше разраснал. Вече имаше гара, а и доста високи сгради, повече банки, църкви, публични домове и заведения, не като по-рано, когато наблизо все още имаше златотърсачи. По реката се мяркаха хора с лодки, ко ито явно спортуваха за отмора, а в другия край на града имаше стадион.
За късмет започна отново да вали. Всеки останал по улицата бързаше да се прибере и никой не им обръщаше внимание. Просто трима фермери бяха дошли насам, за да изхарчат по някой и друг долар. Някакъв пиян извика завалено на Морган:
— Защо не си купиш шапка, друже? Не ти ли казаха, че навън вали?
Минаха покрай главния офис на Партията от Айдахо, който заемаше една голяма четириетажна сграда. Хотелът, който търсеха, беше на 15-а улица и Морган си го спомняше доста смътно. Знаеше, че той беше с репутация, в него се отбиваха хора, който не прекаляваха с алкохола. Когато го наближиха, забеляза, че отвън изглежда доста неприветлив, но вътре миришеше на религия, атмосферата беше наситена с добри чувства.
Наложи се да почукат доста на вратата на генерала, преди Шанди да отвори. Той си беше с ежедневните дрехи, само че сега на главата му се мъдреше червена нощна шапчица. На кръста му висеше „Колт“ 45-и калибър и дясната му ръка стоеше близо до него, когато им отвори.
— Генералът се е оттеглил за сън — каза той, блокирайки вратата с тялото си. — Така че каквото и да искате, ще се наложи да изчакате до сутринта. Това е. Елате утре. Не знаете ли, че е късно?
Морган се наложи да стисне зъби, за да не избухне. От шест дена бяха на път, почти не бяха мигнали през това време, а тук този тъп ирландец ги караше да чакат още.
— За бога, още е едва девет и половина. Имаме важна информация за генерала. Трябва да го видим сега.
Гибонс го изгледа зверски, готов да се сбие.
— А аз ви казвам, мистър, ще трябва да почакате. Елате утре с тази ваша информация. Това ми е последната дума.
След това понечи да затвори вратата, но Морган я натисна рязко и тя го удари в лицето, което го накара да отстъпи крачка назад. От носа му потече кръв.
— Ще те очистя! Мамка ти, вече си мъртъв! — изръмжа той.
Тъкмо направи крачка напред, когато генералът се появи от спалнята си по нощница. Очите му мигаха зад очилата, които носеше за четене. Изглеждаше озадачен.
— Какво става тук? Гибонс, отговаряй.
Въпреки че от години вече не беше в армията, Гибонс застана мирно.
— Разлика в мненията, сър. Този Морган иска да говори с вас, а аз му казах, че е късно.
— Глупости! — Генералът смъкна очилата, за да вижда по-добре. — Аз си четях в стаята. Влизайте — обърна се той към Морган. — Здрасти, Тикнор, пак се срещаме. А кой е третият?
Мелани все още беше с шапката на главата си, но сега Морган я смъкна.
— Но това не е мъж. Господи!
— Това е Мелани Холидей, дъщерята на Дрик Холидей.
— Мили боже! — възкликна генералът. — Какво означава това?
— Тя иска да ни помогне. Има неща, които иска да разкаже на срещата, неща за баща си. Бих желал да поговоря с вас насаме. Само за минута, сър.
Генералът не откъсваше поглед от нея.
— А защо самата дама не ми каже? Мисля, че така е най-добре. Ако се отнася за баща й, тогава ще е нещо сериозно.
Морган и момчето все още стояха, не знаейки какво да правят. Гибонс беше измъкнал кърпичка и бършеше разкървавения си нос. Генералът махна с ръка към стола и момичето седна в него. След това се обърна към другите двама.
— Защо вие двамата не слезете, за да хапнете нещо? Трябва да сте гладни. Нашият ресторант вече е затворен, но наблизо има други ресторантчета със сравнително добри цени. — Погледна към златния часовник. — Разговорът с дамата ще продължи докъм… десет и половина. А сега заминавайте.
И двамата се обърнаха и излязоха.
Гибонс също излезе след тях.
— Ще платиш за това, което стана, Морган. Ти и твоят красавец.
Момчето бързо се обърна, а ръката му мигновено се спусна към кобура, но Морган я стисна, преди да е измъкнал оръжието.
— Спокойно! Той е просто глупав невежа. Грижи се за генерала. Това е, което може да се каже за него.
Морган не пусна ръката му, докато не видя, че пусна дръжката на револвера. Исусе! Още една секунда и Гибонс щеше да е мъртъв. Не му се искаше да се заема с тази работа. Имаше си ранчо и смяташе да си остане да живее в него.
Спряха се пред хотела. Валеше силно и след миг отново се почувстваха мокри.
— Какво искаш да правим? — попита момчето. — Искаш ли да хапнем?
— Да, сър, ще открием най-близкото заведение и ще пием бира поне един час. А докато пием, аз ще хапна малко свинска пържола и туршия.
Момчето го изгледа отвратено.
— Звучи така, че ми се отщя да ям.
— Може и да не ядеш.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
