издавани с механичния глас на главния компютър.
— Ами ако се материализираме отново на някоя планета или звезда? — попита Викърс, който сам би желал гласът му да звучи по-уверено.
— Ако се окаже звезда, няма да свариш да си събереш атомите, Джеф — измърмори Холдън, отправил поглед към контролните екрани на компютрите вдясно от него. — Не остава нищо друго освен да се надяваме, че тези проклети компютри ще успеят да си свършат работата, преди генераторите да се повредят окончателно.
Странно зеленикаво сияние обля командната зала на кораба и двамата мъже се втурнаха едновременно към специалните фотьойли в един от ъглите на командната площадка.
— Готови за прехода! — прозвуча някакъв глас от скритите високоговорители.
— А пътниците? — попита Холдън.
— Преди малко влязоха в сектор номер две. Всичко е наред.
Холдън включи магнитния пояс, който щеше да го държи прикован към стола му по време на хиперпространствения преход. За миг си помисли за двамата пътници, които взеха със себе си на тръгване от Земята. Професор Ян Никълс, астрофизик, сигурно знаеше защо така силно се тресеше корабът, но биогенетичката Хуана Сантос за първи път участвуваше в подобен преход и той би желал да я успокои…
— Първи предварителен етап приключен! — извести контролният уред.
Гласът му започна странно да се променя. Всъщност това впечатление бе предизвикано от първите слухови смущения, настъпили у всеки един на борда на космическия кораб. После дойде ред на зрителните смущения. От мястото, където седеше, Холдън добиваше впечатление, че всичко наоколо му става прозрачно. Формата и големината на предметите се изкривяваха в зеленикавото сияние. Всичко в командната зала ставаше бляскавозелено. Зелено и прозрачно едновременно.
Викърс, който се намираше близо до Крис Холдън, измърмори нещо неразбираемо. Холдън затвори очи. Мъчителната тревога се възвръщаше, както всеки път. А с нея и страхът да умреш мигновено, ако се случи нещо лошо по време на материализирането в триизмерното пространство на вселената. Рой слънца затанцуваха пред него. Лудешки танц… Но вибрациите и резките сътресения, изглежда, бяха спрели.
— Майка ми имаше руси коси… — избъбри Викърс. — Не… червеникави. Червеникави бяха. Като огън! Ох, не знам вече. А е важно все пак, нали, Крис?
— Да. Важно е — неясно изрече Холдън. — Опитай се да си спомниш, Джеф.
— Не знам вече…
— Опитай все пак. Руси или червеникави?
Глупава работа. Холдън отлично знаеше, че бе напълно излишно да се спират на такава незначителна подробност. Но то бе по-силно от тях. Зави му се свят и той направи усилие да не загуби съзнание. Случваше се понякога, когато не вземаха всичките обичайни предпазни мерки при смяна на континуума. Бяха забравили нещо по време на подготвителните маневри, или пък уредите за обезопасяване не действаха изправно. Холдън имаше усещането, че собствената му психика вече не му принадлежи, че тялото му се отделя от духа. После, после настъпи пълен мрак…
Когато дойде на себе си, всичко изглеждаше нормално в залата, освен няколкото примигващи лампички и Джеф Викърс, който се тресеше във фотьойла си в пристъп на нервен смях. Крис Холдън въздъхна шумно, с облекчение. Разумът му отново се проясняваше. Те все още бяха живи и едва се отърваха от магнитната буря, която вилнееше някъде там, в безкрая на хиперпространствения континуум. А това беше вече нещо! Той изключи магнитния си колан и се изправи на крака. Хубавото бе, че неразположението, което човек изпитва по време на промените в пространството, изчезва като по чудо, щом приключат операциите по прехода.
— Джеф! Престани да се смееш така, ами се измъквай оттам — каза Холдън с обичайния рязък глас на човек, свикнал да му се подчиняват. — След десет минути искам подробен отчет за състоянието, в което се намира корабът!
Джеф Викърс престана да се смее и затърси пипнешком превключвателя на колана, който го държеше прикован към седалката.
— Представяш ли си, Крис — каза той. — Представяш ли си, преминахме!
После стана на свой ред и хвърли критичен поглед върху екраните с образ от външните видеокамери.
— Къде сме? — попита той.
Крис Холдън го стрелна с очи.
— Престани да задаваш идиотски въпроси! Откъде да знам! По-добре върви да направиш каквото ти заповядах. Ще се опитаме да си изясним тази работа.
Половин час по-късно той наблюдаваше с безсилен гняв контролния апарат на детекторите, които упорито отказваха да се спрат на някакъв познат ориентир.
— Нищо не може да се направи — заяви той на Джеф Викърс, току-що влязъл при него в астронавигационното помещение, и сочейки към насрещния екран, каза мрачно: — Нито едно от тези слънца, нито една от тези планети не фигурират в космическите карти. Това е съвсем непознат свят за нас!
— Изключено! — провикна се Джеф. — Изключено е да сме се отдалечили толкова много от познатите ни сектори! Регистриращите траекторията уреди…
— Те са работили нормално — отсече Холдън. — Но компютрите отказват да анализират данните, с които разполагат от базите. Вероятно това означава, че сме се отклонили в пространственовременен континуум, чиито параметри ние не знаем.
В този момент в командната зала влезе мъж на около шестдесет години. Той беше висок, със сребристобели коси и поглед на вечен мечтател. Следваше го млада чернокоса жена, облечена като всички мъже на борда на Сигнус-X-I със скафандър от виникрон в сламеножълт цвят и къси ботушки от синтетична материя. Лицето й издаваше южняшки произход, но теменуженият й поглед би могъл да принадлежи на жена, родена на някоя от обитаваните планети на Кентавър. Беше много хубава въпреки строгия вид, който й придаваха черните й като абанос коси, така както бяха свити на кок.
Тя смело се усмихна на Крис Холдън, но в очите й все още се четеше боязън. Професор Никълс наблюдаваше видеоекраните.
— Отклонили сме се от нашия континуум, нали? — започна той. — Фантастично! Джонатан Пърл разработи учудваща теория за редките магнитни явления, които възникват спонтанно в континуума. Може би сме открили тези преходи, които той доказа чрез изследванията си преди двадесет години! Преходи, които ще отворят вратите към неподозирани светове! Това е прекрасно, командире! Погледнете тези звезди, тези непознати светове! Никой телескоп, колкото и мощен да е той, не би могъл да ги стигне!
Крис Холдън отправи бърз поглед към Хуана Сантос, която, изглежда, не споделяше радостта на учения.
— Дълбоко съжалявам, че трябва да остана безразличен към такава красота — измърмори той, — но се боя, че вие не си давате сметка за ситуацията, професор Никълс. Ние сме загубени в един свят, съвсем непознат за хората, на борда на кораб, който понесе тежки аварии по време на пространствения преход и се отклони от непредвидимо явление. Преди малко аз лично се опитах да вляза във връзка чрез хиперквантовия предавател с базата, откъдето излетяхме, и този опит завърши с пълен неуспех. Нашите връзки със Земята са окончателно прекъснати.
— Това е напълно естествено — усмихна се старият учен, но не изглеждаше да осъзнава сериозността на положението. — Вълните, излъчени от нашите предаватели, се отклоняват поради разликата в плътността на различните светове, през които ние неусетно преминахме. Те се променят изцяло, когато стигнат в нашето обичайно измерение, ако изобщо стигнат, което още не е доказано!
— Ще рече ли всичко това, че ние сме напълно откъснати от нашия свят, командире? — намеси се Хуана Сантос.
— Страхувам се, че е така, госпожице — отговори Холдън. — Регистриращите уреди все пак определиха нашата траектория и е достатъчно да обърнем изчислителните параметри, за да получим обратната траектория, но корабът понастоящем не е в състояние да навлезе отново в хиперпространството. Ние понесохме сериозни аварии, а сега попадаме в пространство, което ни е изцяло непознато. Преди всичко
