истинско бреме. Направете ми удоволствието, госпожице Сантос, наричайте ме Крис. Вие не сте подчинена на военната йерархия. Това ще ме облекчи малко!
— Дадено, но само ако и вие ме наричате с малкото ми име… — усмихна се младата жена.
— Добре, Хуана — съгласи се Холдън, като се изправи и й подаде ръка. — Елате, бих желал да хвърля един поглед на…
Той не довърши изречението си, очите му се разшириха от изненада. От другата страна на потока някакво съвсем младо момиче с руси, та чак бели коси ги гледаше усмихнато. То носеше къса бяла рокля, която разкриваше до над коленете изящните нозе, а едно голямо оранжево цвете украсяваше косите му отляво. Лицето й излъчваше особена прелест, а усмивката откриваше малки, ослепително бели зъби.
— По дяволите! — изруга тихо Холдън. — Хуана, кажете ми, че не сънувам! Този рай е обитаван… На тази планета има живот!
— И то какъв живот! — допълни Хуана Сантос. — Това момиче е толкова хубаво, че дъхът ти секва!
Холдън направи една крачка към грациозното видение. Момичето не изглеждаше уплашено. То изрече няколко думи на непознат, особено мелодичен език и избухна в звънък смях, след което побягна, подскачайки в тревата с босите си нозе и докато Холдън и неговата спътничка се обърнат, то беше вече изчезнало сред високите дървета, които ограждаха поляната.
— Викърс имаше право — промълви замислен Холдън. — Когато приближавахме към планетата, детекторите регистрираха някакви скупчвания, които в крайна сметка биха могли да се приемат за малки поселища. Но при наличието на тази растителност той не можеше да бъде сигурен. Сега…
— Изглежда, че тази констатация не ви радва особено много — учуди се Хуана.
Холдън поклати глава.
— Винаги съм много развълнуван, когато открия планета, на която животът е приел материални форми, Хуана — отговори той. — Но в положението, в което се намираме сега, бих предпочел да попаднем в необитаван свят… Не сме достатъчно технически подготвени за контакт с интелигентни същества. А имаме и друго да вършим освен обичайните мерки, които вземаме, щото контактът да не се превърне в катастрофа. Трябва веднага да се върнем на кораба. Нищо не знаем за умственото развитие на обитателите на този непознат свят, в който дойдохме без предупреждение. Не сме засекли нито радиосигнали, нито каквото и да е друго излъчване по време на маневрите в орбита, което може да означава, че се намираме пред една доста изостанала форма на живот, ако изхождаме от нашите концепции. Появата на космически кораб може сериозно да обърка тези същества, зле подготвени за такава среща… Налага се да вземем всички предпазни мерки.
— Мисля, че всъщност това е едно разумно решение — одобри Хуана. — Толкова грешки са били правени в миналото… Интересното е, че това момиче видя много добре кораба сред поляната…
— Какво имате предвид по-точно?
— Казвате, че не сте открили никаква следа от развита цивилизация на тази планета, нали? — продължи Хуана.
— Точно така.
— Как ще обясните тогава, че гледката, която се разкри пред тази млада особа, не й направи ни най- малко впечатление, Крис? Тя не беше нито учудена, нито изплашена…
— Това озадачи и мен — замислено изрече Крис Холдън. — Изглеждаше напълно безгрижна…
Глава III
Към обед Крис Холдън взе решение разузнаването да не се извършва много далеч от района на поляната. Наличието на разумен живот на тази планета му налагаше известна предпазливост.
Хората сновяха около космическия кораб, подготвяха лагерната база. Отделни модули бавно се отделяха от кораба, поддържани от силите на антигравитационното им поле, и се разполагаха звездообразно около централната структура, наподобяваща огромно насекомо, чиито съставни части можеха да се видят. След това тези модули бяха свързани с особени тунели от гъвкава материя, които осъществяваха достъпа до различните части на базовия лагер, ателиета, модули за живеене, санитарни помещения, спално помещение за екипажа, зала за развлечения, кухня. За няколко часа сред поляната изникна истинско миниатюрно градче.
Денят беше значително по-дълъг от земния, така че лагерът всъщност бе готов много преди слънцето да се спусне към морето. Втора луна се появи на небето, то лека-полека ставаше вече виолетово, когато един от дежурните даде тревога — забелязал бе, че радарите за близък обзор, насочени към мястото, където изчезна загадъчната девойка, сигнализират за приближаването на значителна група от хора.
Незабавно предизвестен, Крис Холдън закопча на кръста си колана, на който висеше личното му оръжие, и излезе от своя модул. Скоро и Джеф Викърс се присъедини към него — също въоръжен, готов да посрещне всяка евентуална опасност.
— Момчетата да бъдат сдържани, колкото е възможно — заповяда командирът на Сигнус-X-I. — И без никакви лични инициативи!
— Хората са предупредени. Ще останат вътре — отвърна Викърс. — За всеки случай взех два компютъра за превод…
— Отлична идея — измърмори Холдън и пое една от черните кутии, която помощникът му подаде.
Той я окачи на специално приспособление на колана, издърпа леко проводника, излизащ от кутията, и прилепи малката вакуумна слушалка към лявото си слепоочие. Същото стори и Джеф Викърс, който демонстрираше олимпийско спокойствие.
— Да вървим — реши Крис Холдън.
Внезапно се появи Хуана Сантос и се затича към тях. Спряха да я изчакат.
— Съжалявам, Хуана — каза Крис Холдън, — но много бих искал да останете на сигурно място. Нищо не се знае. Първият контакт винаги крие изненади. Възможно е нещата да тръгнат на зле…
— Помислих си все пак, че присъствието на една жена ще бъде от полза — възрази биогенетичката.
— Може би има право, Крис — одобри идеята Викърс.
Крис Холдън все още се колебаеше. Трябваше да признае, че помощникът му имаше донякъде право да приема присъствието на Хуана Сантос като уравновесяващ фактор, но противоречиви чувства му пречеха да се съгласи. И може би тъкмо в този момент той осъзна до каква степен младата жена бе навлязла в живота му…
— Така или иначе — прошушна Хуана — много е късно за връщане. Погледнете…
Компактна група от хора се появи в окрайнината на гората, на около петдесетина метра от мястото, където се намираха. Дванадесетина мъже и жени, водени от беловлас старец, който се опираше на дълга чепата тояга, надхвърляща ръста му. Жените носеха цветни рокли или по-точно съвсем къси туники — до една затъкнали цвете в косите си. Мъжете, с голи темета, почернели от слънцето, бяха млади, усмихнати, само с парче плат около бедрата, подобно старите египтяни от епохата на фараоните. Съсухреният старец с ослепително бели коси носеше дълга, светлозелена роба, пристегната в кръста с плетен шнур.
— Нямат оръжие — отбеляза Хуана Сантос, — но, изглежда, имат приятелски намерения, нали?
— Така е — съгласи се Холдън.
Той демонстративно извади термичния си пистолет и го хвърли пред себе си. Джеф Викърс направи същото, без да изпуска от поглед групата, застанала неподвижно до дърветата. После Холдън вдигна дясната си ръка с надежда този жест да бъде възприет като поздрав за добре дошли и се запъти към групата, без да бърза, следван от двамата си спътници.
Старецът вдигна тоягата и пристъпи на свой ред. Другите го последваха, ни най-малко обезпокоени от онова, което виждаха сред поляната. Няколко жени се смееха, сочейки странния комплекс от кораба и свързаните с тунели модули. Холдън забеляза, че някои от тях носеха изящно изплетени кошници, пълни с разноцветни цветя и плодове. Той се спря на два метра от усмихващия се старец и като разбра от поведението му, че се готви да говори, бързо посегна към кутията, закачена на колана му, и натисна малкия червен бутон за включване на уреда.
— Пареа нави мамо тара… — промърмори старецът. — Еви Алкория сигур маева.
Ясна мисъл се отпечата в съзнанието на Крис Холдън благодарение на превеждащия уред, който
