се опитаме да намерим този тип, преди да е сторил куп глупости…
Те откриха край плажа задигнатия от Ралф Престън глисер, облян в меката светлина на една от трите луни на Алкория. Космонавтът не бе и помислил да изключи системата за автоматична локализация и бордовият радар на антигравитационния глисер, в който се намираха двамата офицери на Сигнус-X-I, засече много лесно изоставената от своя пилот машина.
Имаше много следи около нея и Крис Холдън ги разчете без затруднение:
— Следи от ботуши и боси крака… Тук е срещнал алкорианци и вероятно ги е последвал. Ще отидем чак до селото, следите, изглежда, водят натам.
Четвърт час по-късно глисерът се закова в центъра на селото сред широката поляна с конусовидните колиби наоколо. Огън гореше весело на площада, странно мелодични песни изпълваха лунната нощ.
Хуана Сантос се втурна към машината, докато двамата земяни излизаха от нея. Усмихнати алкорианци тутакси наобиколиха глисера, говорейки всички едновременно.
— Много любезно от ваша страна, че ни идвате на гости — каза младата жена. По навъсения вид на Крис Холдън тя разбра, че се е случило нещо сериозно, и веднага попита: — Какво става, Крис?
— Един от хората ни е напуснал лагера. Срещнал е алкорианци някъде по плажната ивица и предположих, че мога да го намеря тук.
— Никого не съм видяла — каза младата жена.
— Опитайте се да подразберете, Хуана — предложи Джеф Викърс. — Не ще да е много далеч.
Няколко минути по-късно младата жена се върна при тях и загрижено съобщи:
— Наистина е идвал тук… В компанията на едно момиче на име Оа-Реа… Казват, че са в една от онези колиби там! Подсмихват се… Казват, че не трябва да им пречим…
— По дяволите! — глухо изруга Холдън. — Именно от това се опасявах! Трябва да вървим, Хуана. Тези хора изобщо не съзнават какво вършат! Покажете ми къде се намира тази колиба.
Тя беше на края на селото и като всички други нямаше врата, само една обикновена растителна завеса препречваше входа. Слабото мъждукане на светилничетата се прокрадваше през плетеницата на тази завеса, леко полюшвана от вечерния бриз. Холдън се поколеба за миг — преди да я дръпне, трябваше да наведе високата си снага, за да влезе. Влезе и замря на прага от изненада. Ралф Престън се бе изтегнал върху застлания с кожи под до нещо като ниска масичка от много тъмно дърво. До него бе полегнало едно повече от съблечено момиче, което съвсем естествено се усмихна на пристигналите, изричайки нещо като „добре дошли“. На масата имаше плодове, храна и широки, изящно изработени калбаси, пълни с кехлибарена течност. Престън държеше една такава калбаса в дясната си ръка, която вдигна към Холдън.
— Наздраве, командире — провикна се той еуфорично. — Седнете де! Има място.
— Станете, Престън — скастри го Холдън с леден тон. — Веднага тръгвате с нас към лагера!
— Не ща — въздъхна космонавтът. — Тука никак не е зле. Наистина ми бе дошло до гуша от този скапан кораб! Сега всичко е наред. Нали така, хубавице моя?
— Заповядах ви нещо, Престън — натърти Холдън със застрашително спокоен глас. — Имате точно десет секунди, за да го изпълните. Утежнявате положението си, драги.
— Би трябвало да го опитате, командире — отвърна другият, все едно че на него не говореха, в пълна еуфория.
Той сочеше към съда, който държеше в ръка, и поясни:
— Много е хубаво, превъзходно за нервите. Тук по цял ден това пият — казват, прави човека щастлив. Истина е. Мисля, че през живота си не съм бил толкова щастлив. Да се любиш, след като си пил от него, това е една фантазия… Да ви кажа ли, командире? Нищо не разбираме ние. Те обаче разбират! Да ви кажа ли и още нещо? Аз май ще остана тук. Даа… Анулирам договора и се настанявам в този рай. Ако питате мене, най-добре и вие тъй да направите! Животът е кратък. Да го изживеем щастливо!
Холдън стисна юмруци. Джеф Викърс се приближи до него.
— Остави на мен, Крис — прошушна той. — Злото е сторено вече. Ще си послужа с моя импулсатор колкото е възможно по-незабелязано, заради момичето. Той изглежда съвсем объркан…
Холдън се извърна, без да каже нищо. Хуана чакаше до входа на колибата.
— Струва ми се, че това младо момиче ще има нужда от вашите услуги и от услугите на Лестър — подхвърли той навъсено. — Имали са сексуален контакт…
— Нищо страшно, Крис — промълви биогенетичката. — Тук знаят как да контролират раждаемостта — в това отношение са отишли много по-далеч, отколкото предполагахме. Но все пак ще се опитам да следя и отстраня опасността. Още не знаем как би се развила евентуалната бременност на тази жена. Какво ще направите за този човек?
— Джеф ще го неутрализира временно и той ще ни последва, без да ни създаде трудности.
— Исках да кажа… впоследствие, Крис — каза тихо младата жена.
— Това не е ваш проблем, Хуана — отвърна Холдън. — Престън прояви грубо неподчинение и ще бъде наказан, като се вземат предвид някои смекчаващи обстоятелства. Във всеки случай не е моя работа да осъждам постъпките му, въпреки че законите на нашия свят ми дават това право. Но трябва да послужи за назидание, та да не се изкушат приятелите му и да тръгнат по същия път. Обстановката в лагера се влошава с всеки изминал час и аз не мога да избирам средствата.
— Не бих искала да съм на ваше място, командире — хладно заяви Хуана, обърна му гръб и се отправи към центъра на селото, където песните и танците продължаваха, сякаш нищо не се бе случило.
В този момент Холдън се почувствува съвсем самотен. Някаква неопределена тревога витаеше над селото. Тази радост изглеждаше неестествена, както и еуфорията на Ралф Престън, който дори не осъзнаваше сериозността на своето положение.
В колибата настъпи раздвижване и Викърс излезе, придържайки космонавта, чийто поглед бе някак особено втренчен. Той се оставяше да го водят, без да протестира.
— Ще се оправим сега — подхвърли Викърс. — Ще го отнесем до лагера и ще изпратя Пейвъл да върне втория глисер. Но трябва бързо да действуваме. След десет минути ще бъде както преди малко. Видя ли го това питие?
— Да… Ще кажа на Лестър да го анализира. Но съм твърдо убеден, че тук е ключът към цялата загадка.
— Нещо като наркотик, а? Във всеки случай това би обяснило непрестанното им веселие… Ти беше прав, Крис… Ако нашите момчета опитат тази гадост, загубени сме!
Глава V
Ралф Престън все още се намираше в полусънно състояние, когато по заповед на Холдън бе затворен в единствената килия на Сигнус-X-I. Космонавтът не даваше вид, че разбира тежестта на случая си, или по- скоро му беше все едно какво ще стане с него. С блажен израз на лицето той си тананикаше странната ритмична песничка, която Холдън и Викърс бяха чули в селото.
— Станал е също като тях — обади се Викърс, когато двама от екипажа на Холдън затваряха вратата на килията. — Какво смяташ да правиш, Крис?
Холдън прокара уморено ръка по челото си и глухо каза:
— Той не се подчини на заповедите и заслужава да бъде наказан за урок на другите. Няма как. А за другото — налага се да ускорим по-важните операции по ремонта, за да се измъкнем оттук по най-бързия начин. Искам до два дни корабът да бъде готов за излитане.
— Два дни! Но това е невъзможно, Крис!
— Казах вече: по-важните операции от ремонта, Джеф.
— Поемаме голям риск, като не проверяваме системно всички други повреди — забеляза помощник- командирът.
— Но още по-голям риск поемаме, като продължаваме престоя си на тази планета — възрази Холдън. — Изпрати ми Лестър в командната зала, също и Хуана Сантос и събери след това момчетата в салона за отдих. Ще се опитам да им обясня.
Десет минути по-късно главният лекар Лестър и Хуана Сантос влязоха в модула на Холдън. Последният им предложи столове, а той остана прав, разхождайки се нервно между отрупаната с листи и бележки маса
