понрави на Уму, вероятно ароматът на дима, на който бе привикнал цял живот, бе незаменим. През тези седмици Уму трябваше да се пригодява към толкова много неща, че Жил се занимаваше с него повече, отколкото за собственото си тяло, когато и да било.
След установяването на устната връзка Ваня сам ходеше в склада за месо, събираше приготвените клони и по централния команден репродуктор даваше отчет колко минути държи месото на огъня. С тази и още много самостоятелни дейности спестяваше ценни часове на Жил, който — както в началото предполагаше — все повече страдаше от липса на време.
Искаше да изчака още, да продължи да обучава Уму, но забеляза, че контролът на различните устройства на „Галатея“ и по-късно няма да му отнеме по-малко време. С това разпределение на времето трябваше да чака още месеци наред, докато достигне исканото максимално ниво. Вълнуваше го експериментът, нетърпеливото любопитство от ден на ден все повече го измъчваше. Една сутрин най-после се реши да започне.
Седна на креслото пред Мозъка и затърси из онзи сектор на запаметяващото устройство, който помнеше всички отметки по пътя, и онази част, където участваше гласът на Сид. Най-много бяха диалозите с Норман за уточняване и корекция на навигационни данни, или напътствия към Максим, който се занимаваше с двигателите. Грижливо прехвърли тези оригинални части в свободните запаметяващи масиви. След няколко дена усърдна работа имаше на разположение толкова материал, че чуваше само гласа на Сид. От този момент в продължение на една седмица излизаше от командната зала само за да спи. Ваня печеше месото в определеното време, занасяше му го предано, след това се връщаше да загаси огъня и да потърси нови клони за следващия път.
Отново и отново прослушваше материала на Сид, като следеше собствените си ударения на речта; повтаряше ги два-три пъти, а по-трудните отрязъци и някои изречения — до петдесет пъти.
Това бе измерителна и изискваща много напрежение работа, но истински трудното започна, когато изрече за пръв път: „Аз, Сид.“ Уму получаваше дневната си дажба — никога през живота си не бе ял толкова много — почиваше доволен на спиралата с отдавна оздравяла рана. Ако му се приспеше твърде много или му се приискаше да мързелува, освежителната струя на душа свършваше добра работа. Жил мълчеше, наблюдаваше и чакаше със страха на експериментатор, който прекрасно знае, че всичко зависи от успеха.
Дни наред говореше на глас, гледаше във всяко изречение да вмъква тези две думи „Аз, Сид“, след това даде команда на Ваня — доста трудно му бе да обясни какво иска — да занесе в кабината на Норман всичко, каквото бе останало от него.
Когато Ваня изпълни задачата, Жил се пренесе в кабината на Сид и взе личните вещи на навигатора. Наблюдаваше снимките и постоянно повтаряше: майка ми, сестра ми, племенниците ми (сигурно имат вече внуци, ако са още живи, но това сега не е важно), снимки на колеги от построената в кратера Нансен навигационна база, недалеч от северния полюс на Луната, където работеше Сид, преди да тръгне с кораба. Дори и не предполагаше, че Сид носи толкова много неща със себе си. От стената великият Алберт доволен наблюдаваше Жил. Погледът му сега бе обнадеждаващ.
За едно нещо, може би за най-важното, дълго търси ключа. Той бе кибернетик и работата на навигаторите въобще не го интересуваше, а Сид трябваше да обича науката повече от всичко. Във филмотеката отново разгледа купища микрофилми по навигация, но не можа да се въодушеви. След многоседмична подготовка на края седна като Сид под полукълбото на големия консоциатор и по време на подготовката на репрограмирането се стараеше да си внушава горещо желание към навигацията: „Обичам навигацията, аз съм отличен навигатор, моята работа е най-прекрасната на света.“ Методът бе примитивен, но може би целесъобразен. Жил добре знаеше, че желанието е способно да раздвижи енергията в небивали размери.
Настъпи време да анализира подробно репрограмирането. Напредваше от секвенция на секвенция4 Резултатът бе по-добър от очаквания. С особено внимание анализира територията на речта. Сложните вълнообразни линии по осцилоскопа, познати още от института, го успокоиха. Сид ще има значително по-малко неприятности с говора.
На следната вечер, когато привършваше анализа, взе малка доза успокоително. Уму повечето спеше лошо, пречеше му одеялото, смущаваше го шумът от климатичната инсталация — която Жил въобще не забелязваше, — но най-вече го тормозеше чувството на затвореност. Сутринта провери инфрапистолета, после повика поред роботите. Североизточният квадрант сигнализира за много движещи се обекти в една далечна долина. Характерът на тяхното движение наподобяваше дейността на събрани около огън ловци.
Наряза на ивици едно одеяло и обви с него дебело ръката на Ваня. На този, който щеше да бъде Сид, той трябваше да осигури всички удобства още от първия момент.
Повече от час как заобикаляха храстите, когато Жил реши, че следващият хълм ще бъде вече последен.
— По-бавно — напътстваше той Ваня, — след мен!
Като в по-раншния си живот, когато Уму се прокрадваше подир някоя плячка, Жил предпазливо се катереше по хълма.
— Спри — изсъска, когато се изкачиха и посегна към малката кутийка, пъхната в колана. По-добре щеше да бъде, ако превключи робота от устна връзка на радиокоманди. Един-единствен съмнителен звук би изплашил народа на ловците. Ваня бе зад един храст, чиито листа прикриваха предателския му отблясък.
Дълго се ослушва, но долината бе тиха. Не можеше да знае какво се бе случило с народа на ловците, откакто ги бе оставил. Всеки ден установяваше с радара, че са все още живи. Бе се погрижил да получат достатъчно Грухтящи. Но доколко бяха наясно, че са пленници, и дали това състояние се бе отразило на поведението им?… Дали ще избягат, или ще го нападнат? Няма да заведе Ваня сред тях, дори и да е установен на радиокоманди. Не може да раздели вниманието си между робота и племето. Ако видят Ваня, ще се разбягат като…
Иззад гъсталака, покриващ дъното на долината, се дочуха остри пискливи гласове. Крясъкът на жените край огъня явно не се бе променил. Вечен като живота на племето. Сърцето му се сви. За нищо не искаше да знае, само да можеше да слезе там, край огъня, дори и край най-последния… Да бъде сред тях, да не е самотен. Това мъчително желание бе толкова силно, че дори страхът от Дау се превърна в желание да го види.
От изненада легна по корем и замръзна неподвижен. Пръстите му замачкаха тревата. Значи, Уму го убеди, това, което най-малко очакваше.
Изправи се и захвърли надалеч инфрапистолета. Ще слезе!
Всичко, което се бе случило досега, ще се разсее, щом седне край огъня.
Вече бе откопчал и колана си, когато съвсем случайно зърна Ваня и — дори и по-късно не можа да разбере защо — се възпря. Започна да размишлява. Какво ще стане, ако слезе долу като Уму? Трябва да се пази от племето. Не, не от копията, а от огъня, от гласа на жените край него. Намери инфрапистолета и седна да мисли. Гласовете отново долетяха от долината, примесени с писукане и смях и сред тях няколко дълбоки прогърмявания — гласовете на мъжете. Стомасите им са пълни, доволни са. Неизразимо им завиждаше, че не може да бъде сред тях.
Разстоянието до тях бе приблизително двеста метра, ако увеличи интензитета на инфразвука, дори и оттук ще замъгли съзнанието на няколко от тях. Но това е опасна игра. Някои от децата и старците може никога да не дойдат на себе си. До петдесет метра би свършил добра работа и с безопасен интензитет, но ще може ли да устои? Трябва да опиташ, Жил, не можеш да седиш тук цял предиобед!… Стана, но после веднага се хвърли по корем на земята. Някой от страната на хълма, чупейки клони, се приближаваше. Ако е здрав и млад… вярно, той искаше на всяка цена да бъде Еор. Той е умен и сръчен и обича Уму, но надали ще има този късмет да е Еор…
Беше Тиак. И още преди да се опита да го залови, като допълзи до него, Тиак се строполи. Жил много съжаляваше.
Тиак бе доста мускулест — по-скоро бе по-тежък от Уму, — ръмжеше и се съпротивяваше, докато на края Ваня го стисна с обвитата си ръка. Жил блокира ръцете на робота, защото в противен случай вместо Тиак Ваня щеше да занесе до „Галатея“ един куп окървавено месо. Удари му инжекция с успокоително, ако
