— Жил — промълви страхливо Сид.
— Моля!
— Чувствувам, че ми се сърдиш… А не зная защо? Не искам да те оскърбя…
— Нищо не се е случило, въобразяваш си, Сид…
— Но аз наистина чувствувам, че…
— Казвам ти, че си въобразяваш! Това е вече началото на регресионната фаза, Сид! Затова е по-добре, ако заспиш. Ще ти дам приспивателно…
— Тиак го е страх да не боли! Не проумявам, Жил! Откъде може да знае това Тиак, умрелият е друг…
— Не започвай отново, Сид… Много неща и аз не разбирам, но зная, че този момент е най-малко подходящ за такива разговори… Сега ще спиш…
— Тиак се страхува…
— Успокой се, убождането от най-малкото трънче боли повече от спринцовката, а ти знаеш, че трябва…
— Да, но… не може ли поне с таблетки?
— Те са с бавно въздействие, Сид. След няколко минути ще се чувстваш толкова зле, че ще проклинаш, дето си излязъл на бял свят!
— Това не е много сполучливо сравнение, Жил! Ти би трябвало да знаеш най-добре, че аз не исках…
— Да, да, но сега вече действително нека оставим този спор! Защо не ми вярваш?
— Вероятно защото и ти не ми вярваш! Този Жил, който е в мен, е много недоволен и се безпокои, защото говоря много. Изглежда, усеща, че аз съм твърде сполучлив, и аз напразно искам да говоря по- малко, но не мога! Не разбираш ли?!
Сид започна да вика и да дърпа ремъците.
— Не искам! Не искам! Не исках да съществувам, но сега не искам и да умра! Искам да живея, Жил! Нямаш право да го сториш! Нямаш…
Спринцовката тихо изсъска. Сид утихна, мускулите му се отпуснаха. Жил го гледаше с празен поглед. Оттук остава само една крачка.
Не. Ще чака. Преди бе глупав, когато изпитваше състрадание. Не бива жалостта или неговата слабост да решават какво ще стане със Сид. Щом като един път го създаде, ще трябва да търпи бърборенето му. Има само една единствена мярка и ти само на нея ще се подчиниш, Жил!
Глава десета
Особено жестока игра на съдбата е, ако източникът на грехоизкуплението е доброто намерение и съвестната работа. Жил искаше Сид да бъде съвършен, да представлява правдиво копие на някогашния живот, съхраняващ в себе си земните спомени. Но именно с това го направи нещастен.
От бърборенето успя да го отвикне бавно. Рискува с един много внимателен микрошок и успя. После от сутрин до вечер Сид бе все загнезден в библиотеката. Очите му подпухнаха и се зачервиха от гледане на микрофилми и причината бе не толкова в количеството им, колкото в особената структура на очите на Тиак. Ваня се появяваше три пъти на ден с печено месо, тъй като за ядене Сид не се сещаше. Дори и с този зрителен недостатък той би станал отличен навигатор, ако не го вълнуваше непознатото земно минало, чиито овеществени спомени Жил твърде несполучливо направи желани за него. Снимките, бележките не цитираха пълнотата на миналото. Границата, до която бе достигнал Жил в проучване на миналото му, бе станала граница и за Сид.
— Това е майка ми — размахваше снимката, — но не мога да си представя една единствена нейна дума, движение. Никой не може да ми помогне — Обичам я, защото така искаше ти, но заобичах само снимката, защото тази, която е на нея, не си виждал никога, а следователно и аз. Мислих вече какво ще стане, ако с един микрошок въздействуваш и върху тази част на мозъка, но това не е решение. Паметта е комплекс. Кой знае колко ще загубя от това, което съм научил досега?
За миг Жил се учуди как може Сид да е толкова вещ в неговата специалност. С увеличаване самостоятелността на Сид много пъти забравяше за тази четвъртинка — Сид неизменно я наричаше компонент „Ж“, — която невъзвратимо бе в личността на Сид.
Във връхната точка на безпокойството си Сид захвърли на земята това, което го измъчваше. Започна да тъпче на пода на кабината събраните снимки и бележки. После грижливо ги засъбира, изглади смачканите и някои от тях отново подреди в кутията. Жил го гледаше безмълвен.
— На драго сърце бих изгорил този боклук — обясни Сид с очевидно спокойствие, — но зная, че утре или в други ден пак ще трябва да ги гледам, и ако не ги намеря, ще стане по-лошо. Това е моя малък фетишизъм. Собствено, безопасно развлечение. Само не зная какво бих правил, ако се изтъркат от употреба. Изглежда, че трябва да скачам по-внимателно върху тях.
Затвори кутията в стенния гардероб и иронично, като гледаше великия Алберт, се обърна към Жил:
— Ето, с него нямам проблеми. Ясно ми е, че не мога да зная повече за него, по-точно зная точно толкова, колкото когато представлявах онова космато същество. Това, което не знаем, го няма или ако ти харесва повече, не можем да знаем е нещо, което го няма. Какво мислиш, защо казвам това?
— Не зная.
— Много просто. Не ти идва на ум, защото не те боли. Преди да доведем тук Еор, а после и другите, трябва да поочистим доста неща. Трябва да унищожим всички лични вещи и да направим едно съвестно задълбочено изследване преди следващата репрограма. Не желая нито Ярви, нито Максим, нито другите да бъдат като мен. Трябва да помислиш и за това, че някои от тях могат да проявят по-голям от нужния интерес към кабината на Норман и че Максим и Ярви ще слязат на етажа на реакторите. Няма да е зле, ако още в началото на репрограмирането направим така, че в кабината на Норман никога да не е имало нищо и етажът на реакторите да чака празен Максим и Ярви. Трябва да ги погребем, Жил, трябва да унищожим всичко, което би породило объркващи мисли и чувства.
— Но…
— Зная какво искаш да кажеш и за това съм помислил. Подробностите остави на мен и на Ваня. Съвършенството на репрограмирането зависи от теб. Влизай във филмотеката и започвай с инженерните науки. Не си показвай носа навън, докато не те извикам да дадеш отчет — пред гроба ни. Тогава и другите ще знаят само толкова за нас.
След два дни Сид заведе Жил до един земен насип, недалеч от „Галатея“.
— Тук е всичко. Телата са в контейнер, а личните вещи в отделни херметически кутии. И, разбира се, един малък послеслов за някой заблуден кораб от славното бъдеще, който ще кацне на тази планета. Това е необходимо, да не се побъркат, Жил! Помисли си само, целият персонал с всички документи погребан, а самият кораб липсва! Само обгорена пръст от кацането! Прекрасно космическо крими! Цял живот ще си блъскат главите да проумеят. Все пак ги съжалих!
Сид решително пристъпи към земната купчина.
— Отведи ме оттук, Жил, по-скоро! И колкото и да те моля, не ме пускай извън „Галатея“… Зарових и собствените си вещи… Трябва да издържа някак си, защото нищо не ненавиждам така, както слабостта… на другите, но най-вече собствената.
На другия ден след обед Сид се затвори в кабината. Като го видя през вратата, че не върши никакви глупости, Жил се успокои.
— Ако доживея, ще бъде добре и за двама ни! Ако не, вече знаеш какво трябва да правиш при следващите репрограми.
Жил се поучи от този горчив урок. В репрограмата на Максим освен областта на говора, която твърде предпазливо въведе, нямаше никакви конкретни съдържания. Любовта към механиката и машините, сръчността, отмерената увереност — остави на неговото собствено съзнание… Репрограмата на Максим изготви за много по-кратко време от тази на Сид, но чувствуваше, че тази бе по-сложна. Страхуваше се да не би това изразено в желание съдържание, да е поверил премного на Еор. Тиак напълно изчезна в безнадеждната борба със Сид и Жил с основание си мислеше, че репрограмата на Сид не бе от най-лошите. От доброволното пленничество Сид обаче се оказа с друго мнение:
