Жил се сети, че каквото и съществование да очаква двете личности на Максим, сега за последен път вижда Еор и Ре. Никога вече те нямаше да се завърнат при племето.
Сид отново пристъпи към Еор, протегна се към него, но ръката му застина.
— Къде ми е копието? Тиак, къде е копието ми? — повтаряше Ре все по-гневно.
Сид бавно извърна глава, Жил видя, че гледа на какво разстояние от него е копието на Ре, бавно заотстъпва. Еор го зяпаше глупаво, но не мръдна.
— Къде ми е копието? — започна отново Ре. — Къде…
— Идиотска история, няма друга възможност — изговори на земен език Сид, — отправяй ги, Жил…
Като чу странната реч, Ре се хвана за главата и запристъпва към Сид с нерешително свита за удар ръка. Жил натисна игличката на пистолета и двете същества със сгърчени напред рамене се строполиха на земята. „Поход на смъртта“ — помисли си Жил, когато тръгнаха към „Галатея“.
Сид тихомълком се движеше след Жил. Едва след като се качиха в лифта, продума:
— Надявам се, че от повече няма да имаме нужда. Тези ни стигат.
Жил кимна с глава, с прехапани устни се втренчи в ъгъла на асансьора, откъдето с безумни погледи и треперещи от страх тела ги гледаха някогашните им съплеменници.
Глава дванадесета
— Ние така мислим — продължи Еор, — в края на краищата е все едно дали ще получим Норман или Еди. Няма да съжаляваме, ако създадем още един Максим, но така действително ще усложним нещата. Наистина по-добре ще можем да учим…
— Същината е тая — взе думата Ре, — че на всяка цена се нуждаем от още един човек за двигателите. Ако ти, Жил, приемаш да помагаш на Сид в навигационната работа, ще запълним още една част от дейността на Норман.
Разговаряха еднакво приятно, със спокоен тембър, никога не избързваха,никога не станаха нетърпеливи. Ре не се бе срамувал никога толкова, че някога поради характера си бе получил от племето прякора Дивия, който и сега трябваше да носи. „Проблемът Максим“ се разреши в множествено число, с което всички техни действия и мисли бяха измерени и това ни най-малко не ги смущаваше.
— Значи, мислите — каза Жил, — че трябва да бъде Еди, но с наклонности към механиката?
— Да! — кимнаха заедно Максимови.
След това Еор продължи:
— Признаваме, че и ние мислим, че с възпроизвеждането на Норман ще имаме трудности. По отношение на Еди, доколкото знам, обичаме го всички, обичали са го… как да кажа… някога тези около него. И, естествено, и ние.
Жил бе доволен. През изминалите седмици успяха да създадат такова равновесие, в реализацията на което, докато не възникна действително, никога не бе вярвал. Процесът на обучение ставаше все по-усилен и постепенно поглъщаше особеностите на характерите им. По-нататъшното им развитие практически бе безкрайно, но, от друга страна, знаеха точно и границите на лудостта. Разговаряха за нея, назоваваха я с име. От създадените астронавти емоциите дразнеха най-много Сид, Максимови нямаха подобни грижи. И Сид говореше по-малко, когато работеше повече, но за спорове бе винаги готов. Жил много пъти размишляваше за едновремешната им работа в клиниката на Биънс, за нивото на техните познания, когато се занимаваха с планиране на такива дребни подробности по техническите условия на този сложен процес. Защо Сид не наследи нищо от неговото безпокойство, от неговия страх? Защо е посмел и по-решителен? Защо смъртта и възраждането на Уму, Тиак, Еор и Ре са определени, въпреки че показват неритмични периоди?… Или предстоят такива? Но и това не може да се определи. Мирните периоди се прекъсваха от тежки дни. В такива моменти Сид се затваряше в кабината, а Жил в библиотеката и се опитваше да чете. Максимови постъпваха по друг начин — когато за пръв път напуснаха „Галатея“, Жил си помисли,че всичко рухна. Максимови имаха инфрапистолет и обясниха ясно не само защо са го взели, но и че ако Жил продължава да се противи, ще получи инфрадоза. Казаха, че заминават, но ще се върнат. „Разбери, Жил, така е най-добре за всички! Мислиш, че не си блъскахме главите, докато решим ли? Опитай се да приемеш реалността!“
Но точно това той не можеше да приеме. Не можеше да се съгласи, че Еор и Ре искаха да потърсят жените си или по-скоро, че Максим не намира нищо нередно в това, което за Жил означаваше предателство. Сид цинично философствуваше, че и той на драго сърце би се причислил към тях, ако на времето Жил не бе му тикал онези снимки. „Да, така е, Жил, повярвай ми, съжалявам много.“
Не си спомняше с удоволствие за този спор. Еор и Ре се завърнаха след два дни и продължиха работата си оттам, откъдето я бяха оставили. За себе си не казаха нищо, а и Жил и Сид не ги разпитваха. Оттогава приеха с мълчание техните похождения. Един ден, когато останаха сами, говориха насаме и тогава Жил намери за отвратително становището на Сид. „За щастие, смееше се Сид, твоето мнение е съвсем маловажно в тази история. Много повече би ме интересувало какво ще кажат БЕК и МЕИ за това, как са прекарали. Също както на времето Зевс е слязъл при земните жени. А ти, Хефест — опита се да намекне Сид, — нямаш ли кеф за тази работа?“ Жил не знаеше да се гневи ли, или да се ядосва, задето Сид, който въобще не бе учил, използваше неговата и без това оскъдна култура за древността.
— Е, кога се залавяш за работа?
Въпросът на Еор го върна в настоящето. Търкаляха се около „Галатея“. Гъделичкането на тревата бе такава наслада, от която не биха се отказали с удоволствие. Жил изпитваше малко срам, но съветът твърде сериозно реши, че да клечат по креслата в командната зала е пълна глупост. Ваня печеше вечерните порции и не бе нужно да се разкарва постоянно до кораба
— След два-три дни. Що се отнася до наклонностите към механиката, струва ми се, няма да има проблеми — отвърна Жил.
— Много те моля, Жил, никакви земни спомени! — намеси се Сид. — Вярно е, че ги погребахме, но ако ти щукне нещо на ум…
Жил ненавиждаше постоянните намеци на Сид за собствените си неудачи. Доста пъти се ядосваше, струваше му се, че само той греши. Преглътна раздразнителния си отговор и само кимна.
— И кого имаш пред вид? — продължи Сид. — Още не сме говорили за това.
— Ще бъде помощник на Максимови — отклони отговора Жил.
— Ние имаме един кандидат. — В гласа на Ре личеше вълнение. — Мислехме, че щом ти си избрал Тиак, може би няма да има пречка за брат ми, Хаим… Вярваме, че ще се разбираме добре…
Жил погледна изкосо Еор. Неговото мнение бе по-важно от въодушевлението на Ре. Еор гледаше пред себе си и Уму за момент го видя такъв, какъвто бе сред народа на ловците. Хаим… Та той бе по-див и необуздан от Ре. Добре бе да се знае колко инфрадози получи извън програмата Ре, докато се укроти…
Еор продължи да мечтае, както в старите дни, които никога нямаше да се върнат. Ре се размърда нетърпеливо. Жил още чакаше, когато Сид се обади:
— Няма ли да е прекалено див? Еор веднага изостави мечтите си.
— Ако не приказва толкова… Сид скочи и се напери срещу Еор.
— Какво искаш от мен?
— Като изключим това, че бърбориш много, нищо особено…
— Не зная откъде имаш право да възразяваш!
Ако живееха сред племето, Еор щеше да натупа Тиак и след час никой нямаше да си спомня. Максим и Сид не се закачаха и така отровата на ненавистта продължи да прониква. И Жил трябваше да се намеси, както Дау правеше при по-големите сбивания.
— Отникъде, но пречи! — изрече провлачено Еор. Сид се огледа за нещо, което да хвърли по Еор.
— Спри! — извика Жил. Сид се обърна към него.
— Тъкмо ти ли посмя да се намесиш — изсъска Сид, — ти, който единствен си виновен за…
— Стига, Сид! — И Еор се бе вече изправил. Бе с една глава по-висок от Тиак, след Дау той бе най- едрият сред ловците. — Ако не закачаш Ре, и аз няма да те закачам.
Ре клечеше на земята.
— Глупаци! — изрева той. — Всичко знаете, с всичко сте наясно, а да се пазите не ви идва на ум! Какво си въобразявате? Че ми е много леко ли? Отдавна да бях разбил главата на Сид, ако знаех, че може без нея! Но щом говорите за право,проумейте, че има едно единствено право. Дори не и право, а закон: Задачата!
