— Наистина се страхувам! Сид извърна глава.
— Невъобразим си, Жил. И с това твое безпокойство искаш да достигнем до Земята? Само като си помисля, че…
— Открихме ги! — бе гласът на Ре. — Еор, виждаш ли? Там напред, малко вдясно!
— Дръж се, завивам! — Еор също завика: — Жил, бързо, на колко сме?
— Тридесет и пет — тридесет и седем километра. Колко далеч са огньовете?
— Трудно е да се определи, но сигурно са на повече от три километра!
— Спускайте се веднага!
— Защо? Ще изгася мотора и съвсем тихо ще се приземим до тях. Невъзможно е да ни чуят…
— Не обяснявай, Еор! Спускайте се веднага!
— Три километра да се влачим в тая тъмница с жените?
— Слизайте! — изрева Жил.
Шумът на мотора изчезна, съвсем ясно чуха Еор:
— Напразно викаш, Жил! На сто и петдесет метра сме и сега без мотор съвсем безшумно…
Пукането в репродуктора не бе по-силно от шума на светкавица от далечна буря, но Жил знаеше, че това означава само едно единствено нещо. На екрана на радара точката на хеликоптера затрептя, после напълно се разсея.
Сид крещя известно време, след това замлъкна, вперил празен поглед пред себе си. Жил излезе от командната зала, без дори да го погледне. Повика Ваня, но размисли. Всъдеходът е по-добър. Включи автоматиката. Страната на „Галатея“ се отвори. На две лебедки висеше окачен всъдеходът, отдолу се виждаха гъсеничните му вериги. Посегна към следващото копче, за да го спусне на земята, когато разбра, че е безсмислено. Предимството бе на страната на Еди.
Всъдеходът отново потъна в корема на „Галатея“ и Жил тръгна към кабината си. Трябваше да спи. Мъст? Едва не се разсмя. Защо иска да отмъсти на Еди? Зарядът на лазерния му пистолет е ограничен. Тогава Еди и без това ще се опита да се върне. Зави се презглава. Искаше да спи. Не, помисли си вече в полусън, не завиждам на Еди.
Глава четиринадесета
Докато размишляваше какво да прави, отново със странно съчувствие си спомни за упорството на Норман. Преди „Галатея“ да се приземи,Норман изстреля в орбита сонда и от получените данни с помощта на Мозъка определи най-оптималното място за приземяване- критериите, разбира се, не сподели с никой, — след това приземиха със Сид „Галатея“ тук.в средата на гъсталака. От изследователите Норман изискваше систематична работа. Искаше да напредват постепенно, крачка по крачка. Като се изключат повърхностните данни от сондата и кръгът с радиус двеста километра, в чийто център беше „Галатея“, почти нищо не знаеха за планетата.
До катастрофата бяха успели да изпълнят едва десет процента от поставената програма. А сега вече можеше да се узнае единствено това, което бе безусловно необходимо. Жил се чувствуваше уморен. Много пъти изпитваше страх, че няма да му остане време да довърши това, което бе започнал.
Опита се да потърси сондата, но не я намери. През изминалото столетие и половина, орбитата й навярно се бе изменила и сондата бе изгоряла. Изстреля нова сонда, установи я на такава орбита, че да може да получава цялостна картина за повърхността на планетата. За по-голяма сигурност монтира в нея инфрачервени камери, след това седна пред екрана и започна наблюдението. Това бе тягостна работа и Сид я правеше още по-трудна.
— Напразно търсиш други „разумни същества“ — хихикаше Сид, — тук ще измрем всички. Ти и аз в „Галатея“, а Еди сред милите си събратя. Защото си страхливец и не смееш да рискуваш, не смееш да отлетиш отвъд северните гори нито с хеликоптер, нито с Восп!
В началото Жил бе достатъчно глупав да дава обяснения.
— Ти също знаеш, че с камерите не може да се установи точно къде е нашето племе и Еди. Без да обмислим, ще свали и нас.
Сид, разбира се, възразяваше, защото искаше да спори. С методична жестокост измъчваше Жил, а постоянната формула бе винаги една и съща.
— Защото си неспособно, безсилно, страхливо същество, Жил!
— Изчезвай, Сид!
— Не, трябва да го чуеш докрай. И ти го знаеш, но не е достатъчно само да ти повтарям, че…
— Струва ми се, че на края все пак ще те убия, Сид!
— Какво още чакаш?
— Сам не можеш ли? Ще ти дам таблетки.
— Не, предпочитам да го сториш ти. Ще бъде по-голяма наслада. За последен път да видя как, треперейки от гняв, насочваш срещу мен пистолета или с голи ръце как скачаш отгоре ми. Впрочем предупреждавам те, че аз съм по-силният.
Жил не отвърна. Може би щеше да бъде по-лесно, ако унищожи Сид, но се страхуваше от самотата. Това съвсем изменяше нещата. Един от симптомите за промяна на програмата? Но чувствуваше паметта си безпогрешна, бе способен да мисли, както преди. Или същността на промяната бе именно в невъзможността да възприеме самата промяна?
Четвъртия ден бе вече толкова уморен, че когато Ваня донесе месото, заля с кървавия сос фотьойла. А по-рано стриктно следеше поне в командната зала да приучи Тиак и Уму към някои основни правила на хигиената. Сложната лентова система на течности с различна температура напомни на Жил за дръзка творба от моден художествен стил. Дръзка? Нова? Преди сто и петдесет години гледах такова нещо…
Не довърши мислите си. Сондата се приближаваше към бряг и Жил остана да стои неподвижен с месото в ръка. В края на екрана един голям залив се вдълбаваше в сушата и по него се забелязваше движение — живот. Преди да отклони очи от неразгаданите още движения, натисна копчето за снимане. Вградената в сондата камера за по-малко от две минути засне залива, но после Жил отново и отново щеше да превърта заснетото. Сондата обикаляше планетата за малко повече от шестдесет минути. Разбира се, ако искаше да наблюдава отново същия залив, трябваше да измени орбитата.
— Сид — извика Жил, — ела да видиш! Ако гледах през микроскоп, нямаше да се учудя, мислеше си Жил, диатомовите водорасли имат същата совалковидна форма.
— Делфини или акули? — запита зад гърба му Сид.
— Тези са по-бавни!
— Казвам ти, че са делфини — промърмори сърдито Сид. — Що се отнася до тях, може да са по-разумни от нашите любими братя,но все пак са делфини. Да не би да искаш с тях да се приберем на Земята? — Жил блъсна нетърпеливо ръчката за приближаване на картината. Тя се размаза във всички посоки, като че ли падаше с голяма скорост към водата на залива. Автоматиката реагира с червена светлина на грубото вмешателство, докато постепенно точките на екрана се наместиха. Отново се показа заливът — по-точно, една част от него — и върху него лодките. С главозамайваща скорост — със скоростта на сондата — падаха към дъното на екрана. Това продължи не повече от пет секунди, след това пясъчният бряг, хълмове, гори,скали започнаха да се плъзгат. Жил превключи сондата на фиксиращо снимане.
— Коригирай орбитата на сондата, Сид! Ще чакам повторение!
— Излишно е! Любувай се на делфините!
— И това, което видя ли, не те убеди?
— Не искам да се убеждавам. Досега на тази планета аз бях най-съвършеното живо същество.
— А сега, изглежда, си най-низшето.
— Не разбираш ли?! — закрещя Сид. — Какво искаш да правиш с тях? Не виждаш ли, че са други, различни от нас…
— По-развити са!
— И какво печелим от това?
— Не мога да отговоря на такава глупост. Нор ако умишлено сгрешиш корекцията на орбитата на сондата, заклевам се, ще те убия! Какво правиш?!
Сид дръпна ръката си от командното табло и смутено замига.
