имате още нужда. Затова ги изключих централно, така ще можем да се промъкнем спокойно между тях. Сега заминавам, ще убия Дау и ще отведа народа на ловците толкова далеч от «Галатея»,колкото аз знам. Не ме преследвайте, защото нося със себе си лъчев пистолет. Искам да бъда Първи, съвършеният Първи, с ума на Еди и без ограничеността на Дау. Искам да живея тук и ви съжалявам, защото един ден и вие ще разберете, че съм избрал правилния път.“
Жил стана и тръгна навън.
— Къде отиваш? — запита Сид.
— В командната зала. Може би не е още късно да включа роботите. Честотата на страха е валидна и за него, забравил е за нея. Няма да може да улучи роботите с лъчевия пистолет. Ръката му ще затрепера твърде скоро.
— Искаш да го върнеш обратно? Еор ги настигна по коридора. Въпросът на Сид го разтревожи.
— Ние мислим, че рискът е прекалено голям…
— А че блуждае някъде с пистолет в ръка, без контрол, това не е ли риск? И то не по-малък.
— Но как ще…?
— Още не зная. Засега искам да ги видя къде са.
— Струва ми се, че закъсняхме. Еди остана сам в десет часа, тогава влезе в библиотеката — каза Сид, — в единадесет часа вече всички спяхме. Тогава е изключил роботите, слязъл е в склада за лъчевия пистолет, това прави още половин час. Да е стигнал при племето най-късно около два часа след полунощ. А сега е девет часът сутринта…
— Въпреки това искам да знам!
Роботите послушно се отзоваха на радиоповикването. В петкилометровия кръг около „Галатея“ животът с нищо не се бе променил. Грухтящи, диви кучета. А големите хищници, разбира се, сутринта спяха.
— Кой наблюдава за последен път племето?
— Ние — обади се Еор, — вчера сутринта.
— Къде бяха?
— На обичайния си бивак, т.е. в североизточния сектор.
Жил приближи картината на екрана, след това обърна трите радарни антени извън зоната и те очертаха докрай дъждовните територии. Най-после в единия край на екрана се появиха множество точки. Бяха поне на петнадесет километра от „Галатея.“
Максимови, обезпокоени, закрещяха:
— Бек, Меи! Трябва да ги доведем!
— Преди малко сами казахте, че рискът е прекалено голям…
— Отвратителен си, Жил! — Гласът на Сид бе спокоен. — Защо оскърбяваш Максимови? Защо не можеш да разбереш какво означава това за тях? Кълна се, че Еди имаше право, ти си убиец!
— Пак ли искаш да спорим?
— Не, само не се присмивай! И без това имаме достатъчно проблеми!
Еор се впери в екрана.
— Бягат, Еди ги е подгонил. Какво да правим, Жил? Кажи нещо! Трябва да намерим някакво решение. Помогни!
Жил тръсна глава.
— Нищо не можем да сторим. Преди малко не искахме да те обидим, рискът наистина е голям. Сигурен съм, че Еди ще използва лъчевия пистолет.
— Не става дума само за Бек и за Меи — аргументира се Еор. Ре не можеше да говори. Зяпаше светещите точки по екрана. Устата му се движеше беззвучно. — Малко сме. На всяка цена е нужен един човек на мястото на Еди. Все едно чия репрограма ще получи, но е нужен!
— Какво искате да правите?
— Не зная… Може би ако тръгнем след тях с хеликоптер…
— Мислиш, че Еди няма да ви види ли?
— Не става дума за това. Само ще ги доближим с хеликоптера. Иначе с бягане няма да ги достигнем. Ще слезем на безопасно разстояние от тях и вечерта с инфрапистолети ще се доберем…
— Тогава е по-добре да тръгнете преди залез. В тъмното Еди по-трудно ще се ориентира къде се намирате.
— Да подготвим ли хеликоптера? — нетърпеливо запита Еор.
— Ако се случи нещо с вас, оставаме сами със Сид. Но това е последното ми възражение. Няма да ви питам дали смятате да водим с нас до Земята Бек и Меи. Един човек повече или по-малко няма значение за „Галатея“; но чии репрограми ще предназначим за тях?
— Не ги измъчвай, Жил! — прекъсна го Сид. — Ще имаме достатъчно време, като пристигнем. Важното сега е, че многомесечният труд на Максимови е в опасност. Струва ми се, че ако проиграете…
— Молим те, Жил! — каза Еор. Жил затвори очи.
— Не мога да се съглася, Еор! Ако загинете…
— И това го изисква Задачата.
— Какво?!
— Трябва да ги спасим. Искаш да бъдем като Сид ли?
— Благодаря — измърмори Сид. — По-добър аргумент не можа ли да измислиш?
Еор не отвърна. Седяха заедно с Ре пред екрана вперили очи, като че ли животът им зависеше от това, което виждат. Може и така да е, помисли си Жил. Една от причините да има мир бе, че посещаваха племето.
— Тръгвайте! — изрече с глух глас Жил. — Ако стане нещо с вас, знайте, че… ех, и вие го разбирате! Хайде, тръгвайте вече, подгответе хеликоптера и излитайте!
Ако продължавате да чакате, няма да спасите никого. Жил изключи екрана. Еор и Ре се почувствуваха като отскубнати корени и изхвръкнаха от командната зала.
— Сега доволен ли си? — Жил запита Сид. Сид се озъби.
— Убиец си, Жил!
— А ти си луд! Няма какво да се упрекваме един-друг, особено сега, след като се застъпи за Максимови. Еди ще ги убие.
— Не е сигурно. Максимови ще бъдат предпазливи. На всяка цена искат двете жени. Ще направят всичко, за да спечелят.
Здрачаваше се, когато хеликоптерът излетя на изток в тъмното вече небе. Максимови мислеха да не летят направо на североизток, а да направят голям кръг и да се опитат да пресрещнат племето. Сид контролираше полета с радарите на „Галатея“ и ги напътстваше по радиото, това спестяваше ориентацията на Максимови. След тридесет километра завиха на изток, а когато достигнаха предполагаемата линия, до която племето трябваше да достигне до обед, обърнаха към „Галатея“.
— Продължавам да намалявам скоростта — доложи Еор. — Поне да намалим този адски шум.
— На каква височина сте?
— Двеста, двеста и петдесет. Сега се спускаме по-надолу.
— Виждаш ли нещо?
— Нищо. Гората е тъмна. Аз съм сигурен, че вечерта ще запалят огън.
— Защо?
— Еди не се страхува от нас. Ясно го каза.
— Тъкмо затова трябва да внимавате много!
— Зная. Сид, виж на какво разстояние сме от „Галатея“?
Жил погледна радара и отвърна вместо Сид:
— Четиридесет, четиридесет и два километра. Все още ли няма нищо?
— Нищо, но толкова далече не биха стигнали до мръкване, дори и да са тичали.
— Моля ви бъдете предпазливи.
— Разбира се. Вие там защо се страхувате повече от нас?
Жил не можа да отвърне. Максимови също мълчаха.
— Мислиш ли — запита го Сид, покрил с дланта си микрофона да не чуят Максимови, — че ще ги намерят?