„Галатея“ само това живо същество, а кога,как,вече не е важно. Значи, той е човек! А аз? Космата маймуна? Почакай! Напразно си толкова умен. Всичко, постигнато досега, е мое дело! И ти трябва да благодариш на мен за тази твоя дяволски остра логика!
Проговори тихо и спокойно, избягвайки и най-малкия знак на въодушевление и радост, искаше да покаже на този, другия, какво представлява косматата маймуна, която бе измислила и осъществила всичко това! Естествено, говореше без усилие, както някога в института, когато главозамая него, първия асистент на Биънс, и заяждащите се умници, вечно спасяващи света. За няколко минути успяваше да ги обработи с дълги и елегантни паузи. Първото разбираха, на второто се спотайваха и оставаха така до края. Но сивите очи продължаваха да се интересуват, а учтивата усмивка оставаше неизменно една и съща. Още повече усили темпото, колкото можеше да издържи, докато на края зад изреченията проблесна мисълта, че е направил от себе си един луд. Той знае това, и то толкова добре, колкото аз. Как не му дойде на ум по-рано тази вбесяващо проста истина? „Как се казваш?“ — запелтечи, излизайки изцяло от ролята си. Учтивата усмивка се разтегли още повече и позволи на безупречния ред бели зъби да се открие. „Мат“. Повтори го още два пъти, за да го чуе по-добре. Това бе ужасно обидно, въпреки че той навярно не мислеше така. „Мат, М-а-т. Но, моля те, продължи! Това, което говориш, е адски интересно.“ Отпусна се, сега вече не искаше да го побеждава, а да се добере по-близо до него. В края на краищата и аз съм същият, съвършен, без всякакъв ретуш. Ненормална история, но не чак толкова неприятна, ако човек може да разговаря със себе си. Изведнъж се превърна в по-малкото си дете, което много обичаше. Искаше да му даде всичко, с което бе по-богат, заради капризите на случайността, заради това, че отдавна живееше тук, в „Галатея“, в тялото на Уму. Сети се за регресионната фаза и започна да се безпокои. „Няма да има“ — осведоми го Мат. „Как така няма да има? Защо? — Със собствения си спокоен, наставнически глас започна да обяснява: — Неправилно сме мислили, че регресионната фаза се изменя заедно с трансплантираната личност. Зависи от самата личност. Ако тя знае за регресионната фаза, може да я контролира.“ На езика му бе да каже: „И аз знаех и все пак“ — но преглътна. Не е важно дали той знае за нея. Но Мат извика: „Защо — и леко се усмихна, — ти не успя ли да се измъкнеш?“ „Как не! Сам знаеш, че човек никога не може да бъде достатъчно предпазлив. Длъжен бях да се интересувам, ако ти, ако при теб…“ Въпреки климатичната инсталация започна да се поти. „Да оставим това. На всяка цена, каквото и да почувствуваш, Мат, кажи веднага, да, веднага! Ще продължа оттам, откъдето…“ — продължи. Като че ли носеше тежък камък в съня си по някакъв безкраен път, а пътят ставаше все по-безнадежден и камъкът все по-тежък. Разказа за всички свои безпокойства и несполуки, говори за Сид, Еди, за хеликоптера, за гибелта на Максимови, за това, как са намерили залива и са ги докарали с Восп.
Последното изречение още звучеше в ушите му; но сега с вас ще бъде много по-добре. Наистина ли? Трябва да вярва, иначе всичко губи смисъл. Бе ядосан на себе си, защото неговото напрежение и съмнение не бе много по-добро от необоснования страх на Сид. В същност доста почтен, но порядъчно груб двойник. Сега той би трябвало да говори, впрочем трябва да знае, че въпреки тялото на Уму аз съм най-старият! Не, това е глупост. Искам да кажа с най-висок ранг за възраст. Намерил кога да мълчи и да зяпа. Все пак добре, че се отказа от това просташко зъбене. Дали няма да го хване регресията? Аз съм грозно животно, но не съжалявам! Не мога да се позная в него така, както седи със смръщено чело и ме гледа, сякаш съм прозрачен. Не, това е някой друг, вече зная кой е. Познах го, само че е ужасно да го изрека. Тази, тази, тази, тази фигура, очи, уста, това високомерно и ненавистно мълчание, да, това е той, Норман!
Жил скочи и накуцвайки, започна да ходи. Глупак! Не ти издържат нервите. Полетът, седемте пъти повторената атракция по кабела между лодката и Восп… И на този атлет с непроницаема душа щеше да му дойде много. Погледът на Мат любопитно го следеше.
— Защо куцаш? При пренасянето ли пострада?
— Като малък си счупих крака — Жил махна с ръка, — но сега се движа нормално. Дори той е причината аз да съм тук.
— Не си ми говорил за това.
— Защо? Да ти разкажа целия си живот от светото си рождение ли? Ние — Жил прекъсна, — т.е. моето бивше племе, можеше да брои най-много до двадесет, дори някои имаха това за неимоверна трудност. Но годините не сме броили.
— Странно — любезната усмивка сега стана любопитна, — значи, нашите старци действително са твърдели, че едно време са живеели… хм, такива космати същества като вас. Ние не им вярвахме.
— А са били прави. На този континент например моето племе е най-развито.
— Разбира се — настъпи тишина, — разбира се. Впрочем в противен случай изборът на „Галатея“ не би паднал върху вас. А езикът ви колко е развит? Би ли казал няколко думи?
Жил започна да се върти. Чувствуваше, че по протежение на гърба рядката му козина настръхва.
— Слушай какво ти, гладкокожо генийче — изсъска през зъби Жил, — ти, двукрако съвършенство, ти, Аполон Белведерски, защото за съжаление и това знаеш. Ние не уреждаме тук някакво зоологическо представление! Разбираш ли? Не съм говорещо шимпанзе.
— Прощавай, Уму, не ме разбирай накриво. Аз само от научна гледна точка…
— Плюя на научната ти гледна точка! Не ме наричай Уму! Аз съм Жил.
— Аз също, но от това по-късно могат да възникнат компликации.
— Докато сме двама, няма да възникнат.
— Аз не се възпротивих, когато ме нарече Мат, наистина ми е все едно.
— Повтарям. Аз съм Жил! По-добре още в началото да проумееш това.
— Прието. Безусловно си прав, че държиш на името си, Жил.
Мат се облегна в креслото. Зъмълчаха.
— Значи, досегашните резултати — продума не след дълго Мат — са прехраната, която си осигурил, и Сид, така както е научил навигацията.
— Какво разбираш под това „така както“?
— Каквото означава. Можеш ли да му повериш „Гадател“?
Жил не отвърна. Излишен и нагъл въпрос. Отговорът е очевиден. Но по-добре е Жил да задава въпроси:
— Какво ще кажеш за другите? Предполагам, че добре ги познаваш.
— Да. Четири години риболувахме заедно. Трябва да те поздравя за избора ти, Жил. Разстоянието до брега беше правилен критерий. Благодаря ти и за това, че не остави никого в лодката. Отдавна вече ни свързват много неща.
— Не би ли могъл да говориш малко по-общо? Кои са те? Какви са? На кого са двете жени?
— Би било дълго и излишно да разказвам. В същност Неа е жена на Аро…
— Слабичката ли?
— Не, другата. Слабата е Диа, тя е на Грон. Двамата млади, Еви и Опе, са деца на Аро. Къде са сега те?
— Дадохме им приспивателно. Сид ги пази.
— Какво им дадохте?
— Приспивателно. Аментипан. Трябва да спят, докато не им е дошъл редът.
— А аз? И на мен ли дадохте?
— Не. За упояването ти използвах толкова енергия, колкото на Земята, в института… — Жил прекъсна и отново започна да се поти. — При човекоподобните маймуни няма друг критерий. Но вие, изглежда, сте по- чувствителни. През целия полет бяхте под въздействие на упойката и теб те доведох направо тук.
Мат помълча известно време.
— Струва ми се, Жил, че си позабравил някои неща.- Гласът му бе тих, очите му като камък. — През последните две години в института въобще не използвахме аментипан. Ако позволиш да ти припомня, работехме с електронна упойка. И тъкмо аз, т.е. ние, открихме, че аментипанът има вредно странично действие. Не си ли спомняш?
Жил усети, че таванът на командната зала ще пропадне. Сякаш огромен камък се стовари върху главата му. Ослепителна светлина избухна в очите му. Затвори ги, стана тъмно. Забравих, забравих, грохтеше скалата в главата му. Не, не съм забравил, не съм и знаел. Всичко пропадна, няма да дойдат на себе си. Колко ли нещо още липсваше? Краката му трепереха, трябваше да седне.
— Нищо, Жил, още можем да им помогнем! — Гласът на Мат бе мек и успокояващ. — Каква доза им
