го узнае. Точно така! Това ще го заболи! Аз също не обичах Биънс.
— Не — гласът на Жил трепереше, — нямах никаква мотивация. Имах две възможности. Можех да те оставя без име, без минало, да бъдеш опитен екземпляр като всички други! Спомняш си, нали, за напълно стандартизираното стадо бели мишки в института? Там принципът бе да няма мотивация, тя пречи на експеримента.
Вече не го гледаше, но лицето на Мат се сбърчи. Успя. Жил тържествуваше отвътре. Поне още веднъж ще го жегна.
— А сега не зяпай към тавана, а ме погледни в очите. Хайде!… Биънс!
Знаеше, че няма да усети никаква болка. Последното, което видя, бе проблясването на червената индикаторна лампичка.
Глава седемнадесета
Тази последна вечер обещаваше да бъде по-неспокойна от предишните. Още по обед бе намерил останките от хеликоптера и това му вдъхна увереност, че е на прав път. Гъсталакът с нищо не подсказваше, че всъдеходът е идвал. А когато се осмели да погледне в полуразрушената кабина и видя оглозганите до бяло от мравките кости на Ре и Еор, се успокои напълно. Цял следобед си игра да хвърля костите една по една надалеч — гневът му намираше в това голямо успокоение, — след това се опита да намести парчетата от кабината. Със счупените копия, така както ги бе вързал, и с парчетата от перките запълни две по-големи цепнатини. Така бе по-добре от всяка пещера — насам и без това ги нямаше — и по-удобно от гъстотата и бодлите на храстите, или пък на хоризонталните клони на дърветата. После разбра, че всичко бе напразно. Единствените смели посетители бяха мравките, чието присъствие не бе от най-приятните. Отново се разгневи, но бе прекалено уморен, за да започне да руши това, което бе създавал до мръкване. "Търпение, Еди — изрече гласно, — отложи за утре! По-добре да им направиш сюрприз." Отдавна бе свикнал да говори гласно този език, който освен него никой в племето не разбираше. Това несъмнено бе единственото доказателство пред самия себе си за по-високото стъпало на своето развитие. Все повече започна да пести лазерния заряд на пистолета. И сега, въпреки че и по-рано не считаше гърбавите стени на кабината за подходяща публика, Еди дълго руга на глас Жил и Сид. Руга ги на земен език, защото другият не бе способен да предаде пълно ненавистта и винаги, когато се опиташе, се оказваше безпомощен и печално замлъкваше.
Не, не са го победили. Поне така му се искаше. Впрочем бях умен, дори и предвидлив. В лазерния пистолет има още толкова енергия, колкото да разтопя долният въздушен шлюз, ако не искат да ме пуснат. Ако намаля интензитета, ще стигне за още по-дълго. Ще мога да унищожа не само тези двама нещастници, но и цялото племе. Тъкмо затова се оказах мъдър, защото не продължих да изчаквам. Ако роботите не ме пуснат, за всеки един ще са достатъчни пет секунди, най-много десет…Естествено, не е необходимо да го прахосвам повече. Долният въздушен шлюз…
Не, сигурно ще бъде отворен. Ако незабелязано се промъкна край роботите, няма причина да не излязат. Хеликоптера не дойдоха да потърсят, това означава, че са се отказали от мен. — Самодоволно се изкиска. — Но аз не съм се отказал. Нищо не желая толкова силно, както утрешната среща. Все едно как ще ме приемат, няма да ги питам. Имам нужда от цялата „Галатея“.
Няма да спорим, в момента, когато ви видя, искрено се надявам всичко да бъде готово за щастливото сбогуване. Ще пестя. По една секунда е достатъчна за всеки. После ще имам време да мисля дали да взема със себе си Ваня или някой друг робот, а може и повече. Току-що възникналата идея го зарадва. Да, точно така ще направи, роботите ще върне племето около „Галатея“. Животните! Тогава никой, никога повече не ще се съмнява в неговото вечно могъщество! Но съмнявал ли се е някой? Уби Дау и страхът на ордата му даде такава власт в ръцете, за която дори не смееше да мечтае. И пак не остана доволен. Жаждата, която все повече го измъчваше, не можа да се успокои нито от унищожението на съседните племена, нито от труповете на убитите при лова животни, които даряваше на народа на ловците. Навсякъде около себе си виждаше треперещи същества; колкото повече показваше могъществото си, толкова повече техният страх растеше. Обясняваше им, искаше да ги учи, но те във всяко негово движение и дума виждаха заповед и трепереха от страх, че ако не я изпълнят, отново някой ще умре. Вярно, бе нетърпелив, това бе грешката му. Но можеше ли да бъде другояче след тези напразни усилия, след това безрезултатно обучение? Обичаше и обожаваше Меи. Откакто си спомняше, винаги я бе ревнувал от Ре. Ре загина, само един жест трябваше да направи, за да поучи Меи, но всичко се обърна с главата надолу.
Еди напразно разбираше отвратителните желания на Хаим. Докато Еди я прегръщаше, хладно си мислеше с какво въодушевление и радост би се насладил на убийството на Хаим. В същото време знаеше, че за това, което стори, виновен бе само Хаим. Или може би Еди? В края на краищата и това е вече все едно. Сега, една година след убийството и на Меи, не може да си отговори защо го направи. Заради лудата ревност от Хаим или заради своето превъзходство?
Тези, които останаха от племето, бяха една мека, неспособна човешка сила, жалки остатъци от някогашното племе и твърде сити, за да могат да се защищават дори няколко дни. Но ако се завърне сред тях, ще бъде друго. Да, ще ги доведе тук и ще опита още веднъж. Още не знае как, подробностите не са му ясни, но те не са и важни. Важно е действието, единствено действието, в което може да се вярва, в което трябва да се вярва. Мисленето го умори. В такива моменти си спомняше за Жил с иронична признателност. На него трябва да благодари, че не е толкова безволен и размишляващ. Сега наистина му е признателен.
Ще се завърне и ако трябва, ще запали пред тях гората, ще стопи скалите само за да му повярват. Изтегна се на седящите една до друга седалки и притисна лазерния пистолет към гърдите си. До последния момент, докато заспи, си мислеше какво очаква утре Сид и Жил. Представи си ги изгорени до пепел край „Галатея“ и как се завръща с още по-голям триумф при народа на ловците. Всичко, което се случи досега, бе само опит, експеримент, в който и той сбърка. Истинското учение едва сега започва. Ще ги избавя, защото вече знам, че съм занесъл при тях действието и свободата. Никога по-ясно не бе чувствал, както през тази вечер, че за досегашните му грешки са виновни единствено Жил и Сид и, че Еди е способен на всичко, ако „Галатея“ стане негово притежание.
Рано сутринта се събуди гладен. Предишния ден не бе ял, както трябва. Бе непростима грешка да прахосва останалия лазерен заряд за лов. Намери няколко годни за ядене корени, вдигна от гнездото една птица и жадно натъпка в устата си още слепите пухкави пиленца. Не беше лошо да потърси ново гнездо и още корени, но се страхуваше, че до вечерта няма да стигне до „Галатея“. А на всяка цена още днес трябваше да стигнеш там, Еди! Не само защото тези корени никога няма да те наситят, а защото там те чакат. Да, чакат те, както плячката — зъбите, както дървото — светкавицата, както огънят — водата, както преклонената глава — тоягата. Имаш цел, Еди, и празният стомах не може да ти попречи. Двадесет и трети ден, откакто си изоставил племето, не бива да отлагаш повече, още днес трябва да действаш!
Продължи да върви на югозапад, проклинайки гъсталака, от чиято гъстота тук на север бе отвикнал. „Ще се върна с всъдехода — реши той, — ще взема и роботите. Ще бъде лудост да се измъчвам отново, когато цялата «Галатея» стане моя.“
Ако Жълтия Убиец не бе натъпкал до спукване стомаха си, нямаше да направи грешка при скока си. Така Хаим получи с една десета част от секундата преднина пред тигъра, което му позволи да отстъпи ужасен и да приклекне сред гъстите храсти. Но Жълтия Убиец не беше гладен, той беше разгневен, задето някой бе дръзнал да смути спокойствието му. Когато тигърът скочи отново и бе във въздуха, храстите зад него избухнаха в пламъци. Жълтия Убиец не предполагаше, че си играе с живота. Той, господарят на гората, навярно не знаеше, че съществува подобно нещо, че и това е възможно. Хаим бе принуден да клекне отново и от лазерния пистолет изригна огнен вулкан. Изгори ръката си. Усети миризма на опечена кожа. Изрева от гняв и от непоносима болка в мускулите. За момент Жълтия Убиец се смути от този странен глас, от дима на изгореното и застана неподвижен. Лявата ръка на Еди висна безжизнена. Сега нямаше да може да насочи бързо и точно тежкото оръжие.
— Ела! — озъби се на тигъра. — Ела! — закрещя.
Ако тигърът скочи сега, сигурно ще попадне в обсега на лъча. И преди да скочи отгоре ми, ще бъде мъртъв. С наведена глава Жълтия Убиец продължаваше да души, а Еди със скърцащи зъби насочи към него пистолета си. На по-малко от два метра от него огънят разтопи земята, заизхвърляйки нажежени буци земя,
