и изгори гъсталака до върха. Жълтия Убиец се превърна в черна вонеща купчина и падна върху изпепелените храсти. Но това не можа да задоволи Еди. Отиде до него и продължи да го гори нагоре-надолу с лазерния пистолет. Тъпчеше с босите си крака парчетата горящо месо:
— На ти, на ти!… — едва изхъркваше Еди. — Това е за теб, това също!…
Продължи да тъпче, докато изнемощял се строполи на земята. Задъха се, обхвана го безгранична слабост. Съвземи се, Еди, трябва да побързаш! Изправи се и стисна пистолета. Погледът му попадна на индикатора на лазерния заряд. От главата до петите му премина ледена вълна. Настръхна целият. Стрелката на индикатора бе на едно деление от нулата. Долният въздушен шлюз…
Не, ще изчака, докато излязат от „Галатея“. Нали всеки ден излизаха навън, защо ще променят досегашните си навици? Ще излязат! Само спокойствие и предпазливост!
Откакто тръгна на път, ръката го заболя ужасно, но за щастие не му пречеше да ходи. На един от хълмовете се натъкна на яма. Буците бяха вече обрасли с трева,но и така разпозна мястото, където бяха зарити роботите. Вадили са ги, и то доста отдавна. Защо? Няма значение, после ще научи. Едно препятствие по-малко. Неочакван подарък. Благодаря, Жил, няма да ти остана непризнателен.
Следобед започна да му се вие свят. Коремът му се бе свил от глад. Като че ли имаше някаква връзка между залязващия ден и човешката сила. Все повече залиташе от храст на храст. Дръж се, Еди, още малко! Роботите бяха на шест километра от „Галатея“ или на пет? Все едно, сигурно вече е минал половината. Дори и повече. Ако минеш тези два хълма, от третия се вижда вече „Галатея“. Слънцето сигурно я осветява и повече няма да се заблудиш.
В подножието на втория хълм се спъна и падна на изгорената си ръка. Изрева от болка и дълго време лежа онемял и затворил очи. Скърцайки със зъби, се бореше с болката. Точно сега; толкова близо до целта не бива да се предава. Още един хълм и ще я види, а след още един е вече там.
Нагоре хълмът ставаше отвесен. Въпреки болката от изгорелите си длани Еди се вкопчваше като удавник о земята.
Сивата завеса на здрача нетърпеливо се спусна над земята, задържа се за миг и отстъпи на чернотата на нощта, която като разливаща се хладина заля долината. Еди не виждаше нищо, но Хаим знаеше посоката.
Още два хълма! Точно в тази посока! Не виждаше нито един храст и все пак усещаше, че всичко му е познато. Ръцете му го предпазваха от стърчащите клони. Премести лазерния пистолет на гърба си, така болеше по-малко. Мускулите му усещаха влажния хлад на нощта. Още един хълм и ще стане по-лесно. Внимавай, Еди, по-тихо, да не те чуят!
Изкачи се на върха на хълма. Седна да си почине. Усещаше сърцето си в гърлото. Спокойствие, Еди! Вече си пристигнал. Сега трябва да изчакаш да се появят звездите, светлината им ти стига. След десет минути ще се появят всички, ето най-светлите вече мигат. Ако имаш търпение, можеш да назовеш някои от тях. Не, нямам нищо общо със звездите. Никога няма да се върна сред тях, защо да ги гледам? „Галатея“ ще остане тук, за да ми служи — единствено на мен.
Изведнъж в тишината жадуваният миг настъпи. В средата на долината изплува челният купол на „Галатея“. От напрегнатото гледане пред очите му заиграха кръгове. Разтри очи. Затвори ги и отново ги отвори. Кръговете изчезнаха и долината бе празна, ала скоро сподави ужаса си. Неправилно бе броил хълмовете? Когато човек силно желае нещо, брои винаги в своя полза. Тогава остава още един хълм, Еди. Или два? Няма значение. Ако и тогава не се появи, ще изчакаш сутринта. Може следобед, когато не се чувствуваше добре, да си сбъркал посоката. Но сутринта спокойно и внимателно ще се ориентираш. Много вероятно е въобще да не се стигне дотам. В тази местност пробляскването на носа на „Галатея“ би се видял отвсякъде.
Изправи се и бавно продължи към долината. Когато изгорени клони захрущяха под петите му, Еди не се и замисли какво означава това. Излезе на огромна кръгла поляна, където ниските храсти сияеха сребристо на бледата светлина на звездите. Извървя още двадесетина крачки и реши, че трябва да действува много трезво и логично. С краката си разрови дебелия пласт пепел от изгорялата растителност и усети твърдостта на земята.
За да нагласи тръбата на лазерния пистолет точно под брадичката си, трябваше да погледне звездите. И в този момент ги загледа учуден, като че ли за пръв път в живота си ги виждаше.
Глава осемнадесета
Дие слезе в кухнята и Грон на драго сърце, както винаги, би се провикнал след нея, за да остане. Установеният ред бе наследствен и непроменяем. На четвъртия и дванадесетия час след събуждането си Дие трябваше да отиде в кухнята и най-късно след четиридесет минути да се върне в командната зала. Сега тя ще му донесе храна, а след четиридесет минути Еви ще направи същото за Мат. Тогава Грон вече ще спи. Точно след осем часа ще се събуди и всичко ще започне отначало. Първа смяна работят той и Дие, а втора — Еви и Мат. След събуждането си Мат веднага започваше контрола, а ако бе необходимо, към него се присъединяваше Еви. Когато Дойдеше ред на двигателите, Грон тръгваше с Мат, а Еви заемаше неговото място. Но това ставаше рядко. Грон не си спомняше вече кога за последен път бе слизал на долните етажи. Те бяха под надзора на роботите. Грон не се въодушевяваше твърде много от тях, но все пак бе по-добре с тях долу, отколкото да седи самотен тук.
Най-тежки бяха тези четиридесет минути на самота. Два пъти един след друг изигра Мат и не пусна Дие да отиде долу, каза, че не е гладен. Мат забеляза — нищо не можеше да се скрие от него — и го заплаши. Оттогава Грон се стараеше да свикне някак си с тази самота. Наистина никога не оставаше сам пълни четиридесет минути, защото Дие бе сръчна и свършваше бързо. Все пак струваше му се, че чака цяла вечност, от която няма спасение. Уредите чуждо и противно светеха, а стените… за стените бе по-добре да не мисли. Когато научи предназначението на всеки един от приборите, известно време им вярваше, дори ги обичаше. Тогава те мигаха успокояващо, сякаш казваха: седи си спокойно, всичко е в ред, ние бдим за теб. По-късно му дойде на ум тази проклета мисъл. Оттогава Грон ги ненавиждаше, защото всяка следваща минута показваха друго — хиляди опасности, които се таяха коварно в някой кабел, реле — или идваха отвън, от безкрайното тъмно нищо, което бе привидно празно и все пак пълно с опасности. Това, което бе извън стените, бе самата смърт. И да не бе го учил, пак би го почувствувал. Сега вече знаеше, че защитата на стените бе само илюзия, всеки един момент можеха да извършат предателство.
Вече се бе опитвал да мисли със затворени очи. Нямаше нищо рисковано, защото всяка опасност се придружаваше със звуков сигнал. Но в мислите си не намираше успокоение. Защо? — изникваше веднага въпросът. Няколко пъти през изминалата година възстановяваше по някоя мисловна картина и въпросите продължаваха да се множат. Напразно намираше за тях повече или по-малко успокояващ отговор. Другият в него все по-упорито търсеше обяснение и раждаше нови въпроси. А в залива всичко бе толкова спокойно — Грон дълбоко въздъхна. Сега Мат спи и е невъзможно да разбере, че мисля за залива, защото тази мисъл е забранена, дори престъпна. Единствено Аро се осмели веднъж и плати скъпо за това. Не, това не е така. Нямам никакви реални основания да търся връзка между думите на Аро и сегашното му състояние. Дори и Мат се направи, че не го чува. А промяната с Аро започна много по-късно, много след като бяха стартирали. Едва на края на втория или третия цикъл Еви усети тази промяна. Грон и Аро никога не се срещаха. Неговата група се сменяше от другата, в която навигатор бе Опе, а Аро отговаряше за двигателите и според непроменимия ред отиваше да спи. Докато Грон бе на поста си, Аро легна да спи и осемте часа се превърнаха в едномесечен сън. Единствено от Еви Грон можеше да узнае, че Аро се събужда все по-трудно. Опе, на когото последните осем часа съвпадаха с първата част от цикъла на Грон, се оплакваше, че Аро е отслабнал още повече, станал е злояд и понякога изглежда напълно объркан. Само седи и зяпа пред себе си.
Що се отнасяше до бремето, първи Мат не издържа. Откакто бяха излетели, той работеше шестнадесет часа, а осем почиваше. След едно свое събуждане, когато намери Мат в особено добро настроение, Грон рискува да го запита. Бе още сънен и може би затова свежестта на Мат му се стори толкова неестествена. Мат се смееше и обясняваше: „Какво толкова, вие ще живеете повече. Най-малко толкова месеца повече, колкото сте спали по пътя, а може и повече, защото не се ядосвате много. Не се прави на герой, Грон, и не ми благодари. Не го правя за вас.“ Дори и ако репрограмата не беше променила искрената природа на Грон, то животът скоро го научи на простата истина: единственото нещо, което не носи неприятности, е
