мълчанието. Не отвърна на Мат, но много пъти след това се залавяше за думите му: „вие ще живеете повече…“ Навеки изгубеното минало! Когато се осмеляваше да си спомни за него, изпитваше страшна болка. Настоящето също бе страшно и непоносимо — особено тези минути на самота, — но истинският страх дойде от думите на Мат. Продължението! Да продължат да изпълняват т-о-в-а, да продължат да търпят установения ред. Какво ли ги чака след последната стъпка? Знаеше колко е пълно това наследство, което получи от репрограмата на Жил — с когото нямаше и намерение да се оприличава, — но и това бе достатъчно, за да го изплаши от собственото му земно бъдеще. Най-доброто, което можеше да се случи, бе да намери един подобен залив, където ловяха риба и живееха спокойно, и който никога вече нямаше да види. Може би щяха да се върнат като герои при онова човечество, което… Но тези мисли бяха тресавищна зона и Грон не се осмели да продължи не заради Мат, а заради самия себе си. Навярно и Аро бе мислил така и това за него се бе оказало фатално. Но дали трябваше да стане това? Колкото и да бе страшен, Грон винаги се връщаше в онзи първи момент. Странно, тъкмо в онова замъглено състояние бе намерил началото. Залата бе същата, само че тогава нямаше време да се страхува от стените й. Мат и Дие се бяха навели над него, а високо над тях, почти до тавана, видя вдлъбнатата вътрешност на полукълбото на консоциатора. Въпреки че съзнанието му бе неспособно да разбере присъствието на Мат и Дие, веднага долови какво значеше всичко това. Що се отнася до присъствието, с него впоследствие си имаше много проблеми и интересно, това бе състоянието, в което Мат им бе помогнал най-много, особено защото не им даваше да се отпуснат. Всички те знаеха, трябваше да знаят, че онези мисли, които чувствуваха за свои, произхождаха от едно същество, наречено Жил, много по-умно от тях. В същото време Мат държеше всеки един от тях да остане със собственото си име. Както люлееща се лодка върху вълните на силно развълнувано море, така те се лутаха между двата различни пласта на съзнанието. Това бе винаги опасно и несигурно и поради изоставената празнота — мъчително, отвратително, но желано.
Мат бе друг, не бе като тях. Те пак щяха да го забележат, дори ако не бе ги подгонил още от първата минута. Но Мат ни най-малко не се интересуваше от тяхното мнение за него. След Грон последва преобразуванието на Аро, последния — с тези думи Мат наричаше операцията и те, наследниците на Жил, се учудваха. Няколко дни по-късно Аро почувствува, че има достатъчно сила да се противопостави на волята на Мат. Никой в действителност не знаеше как двамата с Мат останаха сами. Твърде възможно бе Мат да бе уредил всичко това, за да даде урок на бунтаря Аро. Когато Аро му възрази, за пръв път в живота си загуби, а вероятно и за последен. Мат го наби и Аро три дни не излезе от кабината. Не можеше и да бъде другояче и Грон изведнъж се сети, че докато чака Дие, няма да е лошо да запълни времето с умствена гимнастика. Тогава Неа се произнесе, че за тях двамата кабината е тясна и не е склонна повече заради Аро да спи на земята. Мат не възрази и каза, че ако има свободна кабина — а такава имаше, — той няма да има нищо против кой коя ще избере, стига това да не пречи на другите. Това бе необичайно отстъпление на човека, който следеше зорко всяка тяхна минута. Не, това бе отстъпление не от самия него,а от Задачата. От З-а- д-а-ч-а-т-а.
Грон настръхна. Задачата е и негова и все пак не е! Би се освободил от нея и все пак ще й служи. Ако мисли за нея, всичко друго престава да съществува. Ако се помъчи да я изхвърли от себе си, ще загине. Ако иска да я прескочи, ще падне като спънат от въже. Не може да се измъкне от нея. Повече от година й служи там, сред чуждия и зъл гъсталак. Когато му идваше на ум, че можеха да се върнат в залива с Воспа, така както ги бяха домъкнали оттам онези двама нещастни диваци, дори не смееше да изкаже мислите си гласно. Наистина, Аро опита веднъж… Грон се замисли. Преди малко искаше да изясни нещо много важно, когато се сети за Задачата. Бе открил някаква връзка, но… Когато Задачата се загнезди в главата ни, всички ще станем такива! Ненавиждам я! Не, не бива дори да си помислям!
Погледна към часовника си. Дие бе излязла преди повече от двадесет минути. Всеки момент трябваше да пристигне. Въздъхна в блаженото очакване. В онзи живот, който нямаше никога вече да се върне, Грон обичаше единствено Дие, а сега се учудваше и й завиждаше, защото за нея всичко бе напълно естествено. Дие не бе получила от Мат такава нечовешки строга подготовка като четиримата мъже и все пак усещаше, че тя знае най-добре какво е тяхното задължение. Дие бе единствената, която се осмеляваше да спори с Мат, а той, усмихнат, я търпеше. А усмивката за Мат бе твърде рядко нещо. Но Дие никак не се интересуваше от нея, тя, която бе толкова мълчалива в лодката, сега остро нападаше Мат, а той…
Вдигна ръцете си и стисна юмруци. Сетих се! Това бе втората половина на мисълта, която по-рано бе забравил. Не само Мат се усмихваше понякога, но и Неа. Какво бе казал последния път Опе за Неа? Грон не се среща с Неа, нито с Аро, за да знае, че тя постоянно се смее. Естествено, Опе е непочтен. Човек никога не бива да говори така за жената на брат си, дори когато използва друг език. Но сега става дума за връзката между смеха на Неа и… Ала останалата част от мисълта му отлетя невъзвратимо. Когато отново му дойде на ум, тогава ще забрави първата. Сети се, че ако сега я продиктува в дневника или потърси в библиотеката свободна кристална клетка за запаметяване, ще я въведе в машината и вече записана, ще я измъкне и съхрани. Напразно. Какво би казал Мат, ако намери такова изречение в дневника, когато го прослушва? Ще забележи, че някой е идвал в библиотеката.
Вратата на асансьора безшумно се отвори. От падащата светлина Дие бе като тънка бронзова статуйка. Когато се запъти към Грон, чиниите върху подноса леко издрънкаха.
— Много ли чака?
— Много, но…
— Но какво? Да се върна обратно ли? Искаш да опиташ още колко може да издържиш сам ли?
— Не, просто…
Дие въздъхна и остави подноса на издадената отстрани на командния пулт лавица.
— Досега само те беше страх, но явно трябва да се примиря и с мисълта, че си потаен. Какво се е случило?
Тя бавно се завъртя, очите й се плъзнаха по апаратите.
— Приборите са в ред, значи, с теб има нещо. Не ми се сърди, но се безпокоя. Кажи ми най-после!
— Глупости!
— Искам да ги чуя!
— Ще ми се подиграеш. Дие се усмихна.
— За първи път ли?
„Ако сега я обидя, помисли си Грон, може би ще успея да я привлека пак.“
— Дие!
Стараеше се гласът му да звучи колкото се може по-оскърбително. Но Дие се сви в краката му и го загледа.
— Колкото по-късно ми кажеш, толкова по-лошо за теб. И без това ще го измъкна. Още четири часа си мой, по-точно три часа и тридесет и пет минути. Но струва ми се и това е достатъчно. Е?
— Но обещай ми, че няма да кажеш на никого. Веждите на Дие се повдигнаха.
— Това е нещо ново.
— Обещаваш ли?
— Още не знам.
— Тогава няма да ти кажа.
Косата на Дие се разпиля по коленете на Грон и той не можа да устои на изкушението да зарови пръсти в късо подстриганата й коса. Всички те знаеха от Жил, че повечето от земните жени носят по този начин косата си, и според мнението на Дие един от най-големите дарове на новия език бе думата „мода“, чието съдържание следваха и в залива, но не бяха способни да я изкажат. Косата на Дие бе копринена. Дори през панталона си усещаше гъделичкането й по коленете си. Дланта на Грон се плъзна по главата й, пръстите му се установиха зад ушите й и с върха им усещаше корените на косата й, която още преди старта подстрига с хирургическа ножица. Дие внезапно отблъсна ръката му и застана срещу него.
— Нека се изясним!
— Какво?
— Кой на кого ще готви?
— Не разбирам — излъга Грон, но се страхуваше Дие да не му се подиграе и да не разкаже на Мат, кикотейки се. По-добре да не мисли за това.
— Не че не разбираш, а не искаш да разбереш.
— Не, Дие, действително не разбирам.
