с Опе.
Грон облекчено въздъхна. Вече е отвъд тази глупост и Дие е в прегръдките му. Обхвана я цялата, залюля я и започна да я утешава. Някой ден можеха да имат и дете. Добре, че в залива не се роди, и то благодарение на тайнствените треви на стариците. Щеше да бъде непоносимо, ако то бе останало там. И без това тук е толкова трудно. Разбира се, по време на полета е изключено, но пак благодарение на Мат, който получи от водораслите някакво съединение. Мат го бива за всичко. Може би Дие има право, не бива да се дразня от него. Единственият изход е да вярваме в себе си и да не мислим, защото иначе се раждат само глупости. Сега, когато бе с Дие, отново се сети за залива. Пак ще го видят, ще им покаже тогава. Не, ще им покажат, защото там ще бъдат и Дие, и Аро. Заливът ще го излекува. Пак ще ловят заедно риба.
От спомените на Жил знаеше с каква щедрост човечеството възнаграждава върналите се. А те вече са на път. Наистина, най-голяма заслуга има Жил, но и Грон ще бъде част от героите, той е един от инженерите на двигателите… Пак ще се завърнат в залива.
— Значи, Неа се смее постоянно?
— Какво? — Грон с мъка се откъсна от любимия си залив.
— Само повтарям, да не го забравя.
— Всичко това няма никакво значение, скъпа! Аз просто си мислех, че като пристигнем…
— Така ли каза Опе? Че се смее?
— Да. Бе твърде непочтен, но…
— А другата част?
— Каква друга част?
— Ти каза, че това е първата част на една мисъл. Другата благоволи да забравиш.
— Така е, скъпа, за съжаление точно така. Защото ми се струва, че…
— Че си невъзможен глупак, зяпльо. — Дие използваше с необикновена наслада богатството на езика на Жил.
Грон се обиди и престана да я утешава.
— Не беше красиво от твоя страна, Дие!
— Зная.
— Тогава защо ме оскърбяваш, след като толкова те обичам?
— Защото понякога се правиш наистина на глупак. Тя се измъкна от прегръдките на Грон и посочи наоколо:
— Това не е нашият свят. Това само ни помага, за да изпълним Задачата, която Жил ни повери. Ала в същност нямаме нищо общо с нея. Но частта от Мат и Жил е в нас и е по-силна. Затова трябва да я изпълним докрай, ако успеем… Бих искала да успеем, защото повярвай ми, безумни мечтателю, заливът е нужен и на мен, и на детето, което искам да се роди, на децата, които ще ти народя. Само че аз не говоря, дори не смея да мисля, защото се страхувам да не го загубим, преди да го постигнем. Какво да правя, като съм се родила по-суеверна от теб. И това е наследство от залива.
Грон щастлив я прегърна.
— Дие, ама и ти ли? Тогава защо се измъчваше с тези глупости? Не се страхувай да говориш за залива! Знам, че ще го имаме!
— Това, че Неа се хили, не е глупост. Глупост е, ако ти го считаш за нормално.
— Не разбирам.
— Тук нямаме право да се хилим. До лифта има осем крачки, по-нататък е твоето щастие, заради което крещя, заради което ме удари. Сега разбираш ли?
Грон кимна. Отново започна да я утешава. Дие обаче не го слушаше, тя размишляваше:
— Все пак ще говоря с Мат! Грон замръзна.
— Но ти обеща!?
— Не за това.
— А за какво?
— За всичко. За всички, за пътя, за края.
— Има ли смисъл?
— Не зная. Но да се мълчи е по-лошо.
— За какво да се мълчи? Дие въздъхна.
— Добре си ти, Грон. Наистина не разбираш. Хайде да престанем.
Грон я притисна към себе си.
— С тебе тази тишина е друга. И апаратите, и стените са други. Когато си тук, нищо друго не съществува.
Грон се наведе над нея и устните му докоснаха нежната и все още мека извивка на шията й.
Глава деветнадесета
Мат никога не бе възразявал, че Дие изпраща Грон и остава с него още половин час. Когато Дие се връщаше със зачервени и святкащи очи — пред вратата на асансьора тя и на Мат напомняше на бронзова статуйка, — един поглед бе достатъчен да я върне в нормалното трезво състояние. Още в началото блажената паяжина на сладкия сън трябваше да се разкъса твърдо и непоколебимо. По-нататък се работеше по-лесно, по-бързо и безпогрешно. Работата трябваше да запълни всички нервни клетки. Това бе единственото противопоставяне на изкушението. Програмата за изпълнение на Задачата, която носеше настоящето и която щеше да донесе бъдещето, бе по-важна от всичко. Друг път нямаше! В противен случай всички трябваше да измрат, а Мат искаше да живее, по-силно от всякога.
Контролът, който извършваше всеки шестнадесет часа, само на пръв поглед бе автоматичен. За по- малко от година научи доста неща за навигацията и това,което научи, предаде на двете момчета. Но пак не можеха да заменят опита, сигурността и самоувереността на Сид. Сид бе първокласен навигатор, с такава подготовка, каквато измежду тридесетте милиарда жители на Земята трудно се намираше. Жил бе втори след Биънс и един от първите двеста кибернетици. В един такъв космически кораб, за чийто път е валиден парадоксът на времето, и това бе малко, по-точно не малко — за щастие досега не бе се потвърдило, — а рисковано. Сид вече летеше с предшественика на „Галатея“, който твърде малко приличаше на нея, докато Жил още мислеше, че цял живот ще се наслаждава на бледорозовото було на връх Кибо.
Ако бе малко по-лош кибернетик, може би нямаше да се страхува толкова. Това му съзнание бе достатъчно да усеща опасностите, възможностите за грешки, но недостатъчно, за да върши спокойно работата си като Сид. При междузвездните полети нищо не се оставяше на случайността. Всичко се въвеждаше в почти безкрайния капацитет на паметта на Мозъка до целта, до крайното осъществяване на програмата, до завръщането на Земята. Контролът на въведените програми се извършваше, като се моделираше целият път, разбира се, с други фактори на времето, тъй като използваха нормалните, продължителността на контрола би била колкото пътя. Още на Земята полетът се програмираше до целта и обратно. Определянето на очакваните невралгични точки чрез статистическата вероятност бе работа на кибернетиците. Това и той можеше да върши, но как щеше да реагира „Галатея“ на пълната с опасности жестока действителност, на грешките?
Най-големите трудности, така поне мислеше, бе преодолял. Предвидено бе „Галатея“ да пропътува разстоянието за тридесет-четиридесет години, но отрязъка от пространството, който ги отделяше от Слънчевата система, щеше да измине за повече от сто и петдесет години. Това бе достатъчно дълго време, за да могат ориентирните звезди от интерстеларната навигация да изменят местата си. Натрупването на малки неточности още повече затрудняваше програмата на Мозъка — метеоритни рояци, облаци прах, тайнствени тъмни звезди, както в прочетените книги от детството, пълни с опасности, всяващи ужас. Не, пространството бе необикновено празно, поне в тази част от Галактиката. А и оттатък нямаше нищо особено. Необикновена смелост е необходима, за да се преодолее монотонността на движенията и напора на собствената мисъл. Когато още летеше под командването на Норман, не се вълнуваше от тези въпроси. Невъзмутимата желязна дисциплина на Норман бе толкова дразнеща, че винаги осигуряваше достатъчен пълнеж за вътрешно негодувание. Понякога фино му се противопоставяха, като разговаряха за нелепости като например, че в собствената си кабина днес Жил е складирал по друг начин бельото. Тези разговори не бяха забранени, но Норман не ги обичаше. Едва сега го разбира, за всичко го разбира. Този, на когото лежи
