— Долу има празно помещение, където температурата е под нулата — каза Опе, като че ли през цялото време бе мислил все за това.
— Добре. Значи, ще оставите Аро там. — Дие заскърца със зъби и обра точките. В същото време забеляза, че този израз би го разбрал само Жил. Дори вече мога да им влияя.
— А Мат?
— Да го затворим в кабината му! — постара се Грон. Еви погледна към Неа.
— Не.
— Защо ме гледаш така?! — изписка Неа. — Мислиш, че аз…
— Млъкни! Нищо не мисля.
— Тогава? — заяде се Дие. — По-добре е още сега да изясним всичко.
— И Мат можем да затворим на долните етажи.
— Каак? — проточи глас Грон, мислеше за студеното помещение.
— Климатичната инсталация работи до единадесетия етаж. Ще блокираме асансьора, за да слиза само до петия.
— Да не би да искате там долу да го остави свободен, да прави каквото си иска? — изплаши се Дие.
— Защо не? Ти още не си ли слизала долу? Ако затворим пети и шести шлюз, няма да може да се качи, а с него ще можем да разговаряме чрез вътрешния комуникатор. Ако се държи прилично, може и осветлението да му включим.
Колко ли пъти бе обмислял всичко това Еви през мълчаливите си дежурства, докато изясни всички подробности? — премина през главата на Дие въпросът на Жил. Седна и загледа Мат, представи си го как ходи напред-назад и контролира, измерва, прозява се, как се усмихва и флиртува с Неа и навярно само за нея мисли.
— А как ще му даваме храна? Живият носи много тревоги, но от Мат може да имат още нужда.
— Ще получава храната на седмия етаж. Шлюзът между петия и шестия етаж ще бъде отворен. Там ще оставяме храната. Ако не направи така, както ние искаме, ще остане гладен. А може и с асансьора да поддържаме връзка. Ще бъдем с инфрапистолети.
Неа усети сгоден случай пак да пропищи:
— Храна? На убиеца? На този, който уби…
— Млъкни, Неа! — Равнодушният глас на Еви бе по-лош от удар. — Струва ми се, че и ти искаш да ядеш!
Глава двадесет и първа
Първият ден, прекаран на тъмно, подлуди Мат. Не бе изминал и един — Всеки час Еви го викаше и го осведомяваше за точното време. На деветнадесетото повикване забеляза, че Еви имаше повече мозък, отколкото предполагаше, и млъкна. Впоследствие го досрамя, че го бе забелязал едва на деветнадесетия час. Бе прекалено уморен, за да може да мисли. Знаеше, че първо трябва да се наспи, но бе изтощен толкова много, че не можеше да затвори очи. На двадесетото повикване той бе още буден. Любезно, доколкото можа, помоли Еви да го остави поне шест часа на мира, за да поспи. Еви се оказа по- великодушен, отколкото очакваше.
— Оставям комуникатора включен. Ще се обадиш ти, когато се събудиш!
— Благодаря.
Спа повече от десет часа. Когато се събуди, повика Еви, каза му, че е гладен и жаден.
— По-късно ще уточним реда за носене на храната, Мат. Но сега те предупреждавам, че ще слезем с инфрапистолет.
— Щом като пистолетът ви успокоява, аз нямам възражения. Искам само да ям и да пия.
— Тръгваме веднага.
Включиха осветлението. На седмия етаж, на извивката на коридора ги чакаше Мат. Бе отдалечен на максимално разстояние от асансьора. От вратата на лифта първо се показа дулото на пистолета.
— Обиждате себе си, не мен, щом толкова се страхувате. Оставете там подноса!
— Трябва да говорим, Мат!
— Не може ли по-късно? Много съм гладен.
— Само по същество и накратко. Какво мислиш за нашия план?
— Моля?
— Искаме да върнем „Галатея“ в залива.
— Това единодушно ли е прието?
— Докато ти командуваше, никога не си питал подобно нещо.
— Вярно е, въпросът беше излишен.
— Тогава?
— Не сега!
— Значи, имаш пред вид?
— Да.
— Тогава помисли. Можеш да ни повикаш, когато пожелаеш!
Дулото на пистолета изчезна и вратата на асансьора се затвори. Колкото и да бе гладен, Мат първо основно прегледа яденето. Порциите бяха два пъти по-големи от обичайните. Все още не можеше да си представи подробностите, но в този момент почувствува увереност, че ще победи. Изяде всичко и отново легна да спи.
След десет часа, когато се събуди, усети, че на етажа нещо се бе променило. Когато заспа, бе студено, а сега бе топло като на етажа с жилищните кабинки. Това бе нов знак на внимание, който показваше, че са готови да преговарят. Усмихна се. Ако имаше визуална връзка и Еви бе го видял, навярно щеше да прекъсне яденето си. Добре, момчета! Сега само трябва да внимавам да не би да използвате пистолета, ако сте силно възбудени. Трябва да ви отвикна някак си от него. Или напротив. Мат повика командната зала.
В началото уточниха разпределението на времето, за да не си пречат един на друг. Докато свършеха с изчисленията, Еви и Опе щяха да се сменят на дванадесет часа, за шест часа към тях щяха да се присъединяват Дие и Грон.
— А Неа? — запита Мат.
— Неа не влиза в сметките. Да прави това, което иска. Даваме й храна.
Мат кимна. Така е, Неа не бива да се брои. „Обичах те толкова лудо, че само такъв можеше да бъде краят. И Аро бих убил заради теб, но нямаше нужда. Убих носталгията си, но най-вече себе си като първи. За съжаление, не мога вече нищо да променя. Но ти повярва, че аз го убих, защото ти желаеше да бъде така, и когато Аро почина, ти се почувствува убиец.“ Жил се обиди, че Мат едва сега идва до това заключение. Ако по-рано се бе сетил,идиот такъв,сега нямаше да киснеш тук. Но нали и ти я обичаше, Жил? Никога не си ми забранявал! То е друго, защото аз, Жил…
Гласът на Еви прекъсна този вътрешен диалог:
— Мат, чуваш ли ме?
— Разбира се.
— Питам те само защото замлъкна.
— Мислех.
— Е, продължаваме ли?
— Готов съм.
Еви му каза какво бяха изчислявали до този момент. Бяха на верен път, но напредваха бавно. Мат ги предупреди, че с тези темпове ще има да изчисляват още поне пет седмици.
— Съзнаваме, Мат, но какво да сторим? Имаш ли някакво предложение.
На върха на езика му бе да каже: пуснете ме горе, аз ще работя с Мозъка — но размисли. Бе съмнително. А ако влязат и застанат с пистолети в ръка?
— Ако… — нарочно остави пауза, — ако ми донесете малкия компютър, може да тръгне по-бързо. Ще го включите в тукашната мрежа.
— Благодарим ти, Мат. Сега ще го донесем.
