— Не мога да ти позволя да се шегуваш така, Дие!
— Но не го казах аз!
— Как така не го каза ти, кой тогава?
— Ами че той, великият Жил! Откъде иначе мога да зная тази дума „менажерия“?
— И така да е, не мога да търпя.
— Не би ли споделил това с него? И на мен ми пречи, постоянно се намесва.
— Не си ли помислила досега с какво си играеш?
— Можеш да ме накажеш! Чакам!
— Само с едно нещо мога да те накажа, но то ще бъде по-жестоко, отколкото всеки един от вас заслужава.
— Хайде, чакам, Мат!
За Дие нямаше по-голямо удоволствие от това, да извади Мат от равновесие. Каквото и да й костваше.
— Искаш ли да отговориш, Дие? — запита я тихо Мат.
— Защо да не искам.
Но още щом го каза, усети, че не трябваше да го изрича.
— На всичко ли ще отговориш, Дие? — Мат почти зашептя. — За залива, за морето, за хълмовете, за годините, които си прекарала с Грон, за всичко ли? Като че ли от следващата минута всичко започва отначало. И нека няма нищо, само тези стени, „Галатея“, а вън…това, което е!
Мат показа към онази точка на тавана на командна та зала, където консоциаторът висеше готов, сякаш в следващия миг щеше да се спусне надолу.
— Ако действително в тебе говори Жил, би трябвало да знаеш за какво мисля?
Грон напрегнато следеше всичко и не проумяваше нищо. И в себе си чувствуваше присъствието на Жил, но когато помислеше за него, изскачаше само Задачата. Още по-силно чувствуваше, че Мат е прав и на всяка цена трябва да стигнат до Земята. Дие лъже! Грон се уплаши да не би да говори на глас, но се съвзе. Точно така, лъже! Бе щастлив, че с помощта на Жил се бе осмелил да го помисли. Дие е прекрасна, но е време да я смъмри малко. Не може само да…
— Престанете!
Всички учудено извърнаха глави към Опе. Изпод току-що сменената превръзка очите му излъчваха неизмерима ненавист. Мат се бе старал да го удари твърде предпазливо, но за съжаление ръбът на капака от изкуствена материя се оказа по-остър, отколкото предполагаше.
— Това няма никакъв смисъл — продължи Опе, — ще изпълним Задачата. Не можем да сторим нищо друго. А после…
— Не! — прекъсна го Еви. — Дотогава.
— После — повтори натъртено Опе. Дие ги гледаше, без да проумява нищо.
— Какво има? За какво говорите?
— За същото, Дие. — Гласът на Мат бе спокоен. — Дотогава ще служат на Задачата, а после ще търсим отговорност.
— Защо по дяволите трябва да говорим за това? — избухна Опе. — Непрекъснато бърборим. Благодаря ти, Мат, че не ме сложи с Дие в една смяна. Имаш ли някакво възражение да започнем ние?
— Ще издържиш ли?
— Да, само излезте по-скоро!
Не знаеха колко дежурства бяха изминали след смъртта на Аро. Часовете изпълзяваха заедно с тях и отново потъваха в нищото, когато все по-уморени от работата се тръшкаха на дюшеците. „Галатея“ все още висеше неподвижно в мрежата на звездите. Нямаше вече нито минало, нито бъдеще. Безкрайността бе пронизала двойната броня на космическия кораб и изпълваше всяка тяхна клетка. Те гледаха с безкрайността, работеха с безкрайността, знаеха, че установеният ред не бе вече от командите на Мат, а от „неуловимия“ във всеки един от тях. Над главите им, на екрана в командната зала се променяше само една-единствена звезда. Жълтата й светлина ставаше все по-ясна и понеже знаеха, че трябваше да се усилва, с всяко изминато дежурство усещаха — нямаше смисъл по друг начин да се измерва несъществуващото време, — че светлината все повече се усилваше. Тази звезда бе капризна, лъчите й носеха скрито, но разбираемо за всички послание. Там. Дотам. Или както Еви каза — дотогава. Но това „дотогава“ отдавна бе вече изчезнало, бе изгубило смисъл. Останала бе само Задачата и единствената възможност да я осъществят — дежурствата. Дванадесет часа на командния пулт, останалите дванадесет в кабината и безсъзнание, докато безкрайността в тях оставаше жива и будна.
В един определен момент от времето, извън тяхното съществование, когато бе на смяна, Еви спря до Мат:
— Кога най-после ще смъкнеш това от врата си? Мислиш, че още значи нещо ли?
По умореното и кисело лице на Мат трепнаха мускулите. Той измъкна оръжието от калъфката и го подаде на Еви.
— Заповядай! Вземи го! Или го дай на Опе, като се върне от реакторите. Може той да му се зарадва повече.
— На мен не ми е нужно, на Опе — също. Сложи го някъде!
Мат го повъртя малко в ръцете си и го окачи на подлакътника на креслото.
— Вече няма нужда от него. — Еви посочи към звездите. — Мисля, че не е прекалено, ако кажа, че сега ни заповядва единствено Слънцето.
— То ни заповядваше и тогава, когато не се различаваше от другите звезди. Еви кимна утвърдително.
— Така е, жалко, че не помислих по-рано за това. Но онова, другото слънце, под лъчите на което израснахме, бе също като това, Мат! Кое тогава е истинското?
Мат мълчеше.
— Истинското, истинското… — продължи Еви, — струва ми се, че няма отговор. Нашето слънце си остана истинско, докато го изоставихме, а това, новото…Само едно ми кажи, Мат: заслужава ли си всичко това?
Очите на Мат се разшириха.
— Заслужаваше ли си? Отговаряй, Мат! В началото загинаха четирима, те бяха хора, макар и по-развити от нас. Двама убити, другите двама умряха по-рано — ти ми разказа веднъж за това, — уби ги петият, който изчезна. Бяхме седем. Аро умря, Неа е жива, но все едно сме без нея. Останахме петима и какво струва това, което направихме досега. Напразно ще нарекат на наше име улици и площади. Онзи залив и онова море никога няма да могат да се върнат. Не ни трябва признателност!
— Тогава защо се измъчваш да мислиш?
— И ти знаеш, но се правиш, че не разбираш. Не искаш да разбереш. Заслужават ли тези данни, които ще занесем на Земята, смъртта на дванадесет човека, заслужава ли си, че на Земята ще узнаят за една планета от такъв и такъв вид, с такава орбита и повърхнина, годна за живот? Ние, наследниците на Жил, знаем, че на Земята още преди старта са предполагали с голяма вероятност, че на нашата планета може да има живот. Точно затова е дошла и „Галатея“ при нас. „Галатея“ не успя, но следващият космически кораб след столетие щеше да отнесе данните до Земята.
— Но друг космически кораб не дойде. Еви размишляваше.
— Вярно е. Трябвало е да пристигне, когато ние още не сме били родени. Ако бяха дошли, щяха да намерят „Галатея“ и ние сега…Можеш ли да ми обясниш защо не са дошли?
— Може би са изменили изследователската програма? Незавръщането на един кораб е повод в ръцете на тези, които искат да отидат другаде. Но това вълнува и мен, защото Задачата изпълняваме ние.
— Ще я изпълним, Мат, сега това е безспорно. Но аз чаках друг отговор. Реално ли е равенството между смъртта на дванадесетте човека и постигнатите резултати?
— Дали е реално, това ние не можем да кажем!
— Не отклонявай, Мат! Целта и средствата, не самоволните жертви и резултатът… Не чувстваш ли, че тук е грешката, в това твърде грубо равенство… Как Жил е приел такава отговорност? Ти трябва да знаеш по-добре от мен! Ти си първото, най-съвършено копие! Отговаряй, Жил!
Мат мълчеше.
