— Еви!
— Да?
Мат се усмихна колебливо.
— Не забравяйте за инфрапистолета!
— Стига, Мат! — Еви се бе смутил.
Но слезе с пистолет.
Една седмица работи и успя да ги разтревожи до такава степен, сякаш седеше зад тях пред командния пулт. Еви и Опе разбираха, че Мат е прав. „Галатея“ имаше нужда от съвършения механизъм така, както преди. В замяна на това получиха от Мат толкова изчисления, че работата значително се ускори. Еви му бе признателен, а Мат въодушевен го съветваше:
— Ами щом това е решението, по-добре по-скоро да го изпълним. Докато бях сам, обсъдих всичко.
— Радвам се да чуя това от теб, Мат.
— Добре, момчета, работете и най-вече не забравяйте за контрола!
След три дни точно, когато Грон сменяше Дие, Мат ги повика поред.
— Компютърът се повреди, момчета. Донесете, като слизате, и някои инструменти, може би ще успея да го поправя.
Изброи точно инструментите, от които се нуждаеше. След десет минути Опе се обади, че слиза.
— Добре, чакам, но не забравяйте пистолета!
Опе наруга безвкусния му хумор, но все пак взе пистолета.
— Сложи ги там! — посочи му Мат, без да се помръдне от леглото си, което бе на завоя на коридора и можеше да се види от вратата на асансьора. — Аз ще ги взема.
Усърдно запреглежда изключения компютър.
— Само да разбера къде е повредата. Може да е в мрежовия разпределител.
Течеше втората част от смяната и Опе бе много уморен, за да може да мисли.
— Успех, Мат, надявам се, че скоро ще го поправиш.
Мат въздъхна и без да си повдигне главата, махна за довиждане.
Изчака, докато шумът от асансьора заглъхне, и скочи. От кабела за включване на компютъра към мрежата откъсна двадесет сантиметрово парче и го зачисти от двата му края. После се изправи на леглото, което застрашително се разклати, и протегнат, едва достигна ъгъла на тавана, където бяха кабелите. Бързо заразвинтва болтовете. След последния винт дългият метър и половина капак от изкуствена материя послушно поддаде. Известно време го държа в ръката си, търсеше най-удобното място за хващане по него, след това внимателно го опря на вътрешната стена на коридора срещу леглото. Качи се отново на леглото, погледна да види къде точно бе оставил големия капак и се отдаде на кабелите. След четвърт час ново повикване прекъсна изчисленията на Опе.
— Направих беля, момче! Не се сърди, не съм виновен, тези проклети кабели…
— Какво стана?
— Не виждаш ли? Погледни таблото за седмия етаж! Късо съединение в мрежата! Правилно съм се досещал, че повредата не е в компютъра. Не разбирам само какво става с предпазителите? Седя на тъмно, от късото съединение енергията изтича, може и кабелите да изгорят. Изключи бързо!
Опе скочи към стената.
— Изключи ли? — нетърпеливо запита Мат. Мирише ми на изгоряло, сигурно кабелите…
— Изключих!
— Добре тогава. Предпазихме се от по-голяма беля.
— Сега какво да правя? — Гласът на Опе бе наистина безпомощен.
— Най-добре ще е веднага да се отстрани повредата. Иначе няма да имам нито отопление, нито осветление. Без топлина все някак си ще издържа, но да чакам в тъмното, когато имаме толкова работа…
— Слизам.
— Остави, Опе, нека слезе Еви! Ти сигурно си вече уморен, достатъчно те безпокоих.
— Не, тръгвам веднага! Какви инструменти да взема?
— Само прожектор — Мат се изхили — и, естествено, пистолета.
— Говедо! — изкрещя Опе и се затича към лифта. Грон, непроумяващ какво става, се провикна подире му:
— Какво има?
— Нищо.И ти си говедо!
По средата на пътя се спря и се върна в командната зала. Откачи от подлакътника на креслото инфрапистолета и го закачи на врата си.
Нищо не разбирам — промълви Грон, но Опе бе вече изчезнал с лифта.
Грон не обичаше да остава сам и затова се зарадва, когато дочу шума от асансьора. Сега ще узнае защо Опе бе толкова раздразнен.
От падащата над асансьора светлина не можа да го познае, но после почувствува, че гласът го прикова към креслото:
— Зная, Грон, ти никога не си вярвал, че съм убиец. Но сега ще го докажа! На всички вас!
Глава двадесет и втора
Когато настъпи разплатата, тя носи успокоение и за този, който се е готвил за загуба, и за този, който е треперел от нея. Ако победителят с право ги убие или ги накаже, ще го разберат, защото са се бунтували срещу него, и ще приемат разплатата като една от възможните последици на бунта. Но Мат ги натика в ада на неизвестното бъдеще, като ги остави без работа.
Постъпките им бяха само посредници на разплатата, без да ги е водило намерението. Мъката на очакването, от което тяхното съществование не можа да се освободи нито за минута, бе само производна на новия ред в „Галатея“. А целта на новия ред бе също като на стария — Задачата, която трябваше да се осъществи при всякакви обстоятелства.
Ако искаше да си почине, Мат слизаше на осмия етаж при роботите. Тук затвори в една кабина и всичкото оръжие с изключение на един лъчев пистолет, който окачи на врата си. Смеейки се, им обясни, че го носи не защото се страхува от тях, а защото иска да ги предпази от ново изкушение. Каза им, че спи заедно с оръжието и че го пазят два специално кодирани робота.
— И задачата ви е специална — усмихна се, — слезте и опитайте!
Нито един от тях не слезе дори до шестия етаж. Гледаха си задълженията, ядяха, спяха и нито веднъж не се погледнаха в очите. След отлагането на разплатата, първото изненадващо разпореждане на Мат бе разпределението на задълженията им. Мат остави дванадесетчасовите смени, но без застъпване. Двамата братя се сменяха от Грон и Дие, а Мат оставаше буден с тях и работеше общо шестнадесет часа. Когато Мат спеше, Еви и Опе бяха винаги на смяна. Естествено, Дие бе първата, която опита да се приближи до Мат.
— Толкова ли ги подценяваш? Докато ти си тук долу, двамата са будни и могат да правят това, което решат.
— Ти не разбираш, Дие! Точно това не е подценяване. Само тях смея да оставя сами в командната зала. Не се сърди, но повече разбират от теб и Грон.
— Не се ли страхуваш, че могат да пречат нарочно?
— Нарочно? — Мат тръсна с глава. — Ти не си в ред, Дие! Сами себе си биха осъдили на смърт!
— Как така?
— Стига да изчислят неправилно нещо. Това засяга количеството на горивото. Отдавна вече сме преминали критичната точка.
— За каква критична точка говориш?
— Горивото в никакъв случай няма да ни стигне да се върнем. Така ли е, Еви?
— Да.
Еви и сега гледаше само пода, Дие иронично се усмихна:
— Да живее великият Жил и неговата питомна менажерия!
