отговорността, не може да бъде друг.
Не знае защо се надяваше, че като излетят, ще бъде по-леко. Още от първия миг той изискваше неимоверно много от тях. А ямите на безпокойството? Правилно ли бе действал, не бе ли сбъркал някъде незабелязано и непоправимо? Отначало, когато унищожи онези двама нещастници, които се осмеляваха да се наричат Жил и Сид, изпадна в паника. Напразно, впрочем и той самият се бори още с изкушението да се нарече Жил. Но не можа да устои. Жил присъстваше много повече от невъзвратимо загубените навигационни или механистични интереси на Сид, Норман, Максим, Ярви. Оттук безусловно следваше дразнението, което предизвикваше Жил, когато се опиташе да се оприличи на Мат. Мат разбираше, че не може да бъде другояче. Онзи дивак толкова старателно защищаваше собственото минало на Жил, че понякога му се искаше да анализира чрез репрограмата и възприемащия Мозък онзи определен от обстоятелствата случай, но никога не го направи. Жил не бе му забранил, но се чувствуваше просто безпомощен. Дори и така да е, нищо вече не може да се промени. Той, Мат, се подчинява на Жил. Разбира се, при известни ограничения. Но именно тук е трудността, а от Жил не може да иска съвет. С такова високоразвито същество, каквото е той, Мат, никога не са правели експеримент. И двамата трябваше да се убедят, че дори и за миг тази единна двойка не можеше да се раздели на изпълнител и пасивен наблюдател. Но докато могат да служат на Задачата, това няма значение.
Това, че другите излязоха сполучливи, заслуга безспорно имаше гениалността на Жил. Елементарна идея, като всяка осъществена велика идея. Ако се бях сетил още в института, аз щях да бъда първи, а Биънс да излети. Не, не на „Галатея“, Биънс бе твърде страхлив за подобни полети, а от института. Странно, години наред работим върху един проблем, а не виждаме най-очевидното. Дали през изминалите сто и шестдесет години потомците на Биънс са достигнали до тези изводи? Жалко, много жалко, че Биънс вече не е жив. Бих седнал срещу него и с най-невинния глас в света бих го запитал какво ще стане, ако… И за доказателство бих изправил пред него двете момчета и Грон, но най-вече двете жени. Жалко! Сега няма да мога да се задоволя с потомците му. Ще им падне самочувствието. Не, надали са направили това откритие. Причината е проста — те са нямали на разположение толкова „жив“ материал, както аз, и никога през удобния си и изпълнен с предпазливости живот не са изпадали в това състояние, в което бях аз през изминалите петдесет и четири часа. Седях и чаках да премине действието на аментипана, който онова нещастно животно им бе сложил, а междувременно треперех от страх да не заспя от изтощение — и тогава край на всичко. Значи, съмнението ражда идеите? Не, това е казано грубо, както и глупостта, че контролът не е автоматичен. Сид никога не е упражнявал контрол, но аз, откакто изгоряха реакторите, не мога да вярвам на нито един уред. Всичко трябва да се проверява. Разбира се, че е автоматичен. Но веднага бих открил грешката, дори и да мисля за друго.
Стъпките бяха толкова безшумни, че когато усети ръката на рамото си, трепна.
— Изплаших ли те?
— Не.
Мат се усмихна. Когато ги видя, в първите минути им се възхити с нескрита радост. Дие и Неа! Неа… не бива да мисли сега за нея. За Еви и Опе не се радваше толкова. Когато ми потрябват, ще ги използвам. Но когато обичаме една жена, всичко, свързано с нея, ни става близко.
— Какво правиш?
Мат кимна. Въпросът означаваше, че Дие иска да разговарят.
— Преглеждам присъединяването на корекциите. Спокойно би казал и корекциите на присъединяването. За Дие бе все едно.
— Би ли ми обяснил какво е това?
— Не.
— Защо?
— И без това няма да го разбереш.
— Но аз искам да ми обясниш.
— Искай си.
Това е само встъплението, а после ще започне да опитва къде може да се пукне. Засега иска да разбере в какво настроение съм. Благодаря, Дие, намирам се в отлично настроение, но не бих ти го натъпкал в главата. Познай, ако можеш! Щом като вече не правя експерименти в института, наистина може да позволите на бившия учен тази невинна игра, за която въобще не знаете, един учен, който някога ще стане най-известният заедно с вас.
— Защо си такъв, Мат?
— Какъв?
— Трудно ми е да го кажа. Ту сериозен, ту усмихнат, а отвътре винаги ни се присмиваш.
— Защото ви обичам.
— Обичаш да командваш и да изискваш!
— Тук само това трябва да се обича!
Дие гледаше с интерес как Еви бе клекнал пред другото табло с приборите. При всяко негово движение светваха няколко лампички, понякога краткият път на светлината проблясваше във вградените една над друга клетчици.
— А Еви какво прави?
— Контролира като мен.
— Какво контролира?
— По-свещената ни от всичко друго енергия и тайнствените й канали.
— Преди не си говорил такива глупости, бе съвсем друг.
— Какво значи преди? — В гласа на Мат се почувствуваха твърди нотки. Дие го погледна в очите.
— Добре знаеш, че не мога да го кажа. Ти забрани.
— Сега вече не се усмихвам, Дие. Не смея да го направя дори вътре в себе си, както ти каза, и ако не престанеш, ще стане по-лошо.
— Заплашваш ли?
— Предупреждавам те!
Дие се обърна, отново загледа Еви, който седеше вече до другата стена и следеше Мат.
— За друго ли да говоря?
— Запази малко тишина, Дие! Готов ли си, Еви?
Еви кимна с глава.
Мат пристъпи към командния пулт. Все този проклет контрол. Боже мой, поне частица да имах от самоувереността на Сид. Как е възможно той да не се е страхувал, да е вярвал на тази ужасно сложна паяжина?
— Започвай, Еви! Хайде!
По командното табло започна обичайната огнена игра — червени, зелени, бели светлини, пулсиращи сини и зелени змии по осцилоскопите, жълти правоъгълници на константния превод. Сега съм като полудял часовникар от средновековието, който никога не е вярвал, че часовникът му върви добре, и винаги е трябвало да го разглобява, за да види дали се въртят колелата. Но неговото положение било много по- изгодно от моето, той все пак е знаел какви части са необходими, за да се завъртят. А аз ги научих отскоро и дори не съм уверен дали правилно. Ще се побъркам. За какво е нужно да се контролира този шестметров кабел под нас? Но ако не го правя, ще треперя от несигурност и страх. Трябва да съм сигурен, точно така, всяка минута да съм сигурен, че няма никаква грешка. Това е единственото, което мога да сторя. Не мога да контролирам дали Мозъкът извършва правилно корекциите, но поне ще знам, че върши нещо и необходимата за това енергия е налице.
— Всичко е наред, Еви! Сега ела тук!
Няма да дочакам, докато Грон се събуди. Ще направя контрола и на двигателите.
Еви седеше безмълвно до Мат.
„Тук всички се промениха — помисли си Мат — и аз най-малко трябва да се учудвам. Тези две момчета са неми като камък в пясъка. Грон е мечтател, а Дие, тихата Дие — спомни си я свита на носа на лодката. Само големите й светлокафяви очи играеха по вълните, — говореше вместо всички останали.“
— Знаеш ли какво трябва да правиш? Еви отново само кимна.
Мат тръгна към най-отдалечената стена, Дие го последва като сянка.
