Отрицателите

— Дявол! Дявол!

Нел се изправи, получи още няколко удара и побягна, накуцвайки. Продължаваше да бяга покрай стената. Гората беше наблизо, обаче забеляза въоръжени с арбалети хора, които го дебнеха в края й успоредно на стената.

Изведнъж усети, че го преследват. Погледна през рамо. Монасите бяха пуснали кучетата си. Пет дога препускаха в една линия, като се разгръщаха, за да го обградят. Пред него се простираше територията на общината, но на какво разстояние? Нямаше никакъв шанс да избяга от кучетата.

Продължи още няколко метра по инерция. Един от договете вече го застигаше. Свърна към гората. Пред зъбите на кучето предпочиташе смъртоносната стрела. После му се стори, че струпаните в засада под дърветата стрелци се целят в краката му.

Сега имаше само едно мъничко ножче, за да се защити от кучетата. Острието беше много добре наточено — може би щеше да успее да убие първия нападател. Но след това…

Дивият вик на отрицанието се завъртя лудо в главата му и пряко волята му избухна на устните. Не, не, не!

Най-близкото куче се хвърли отгоре му, но, изглежда, нарочно го пропусна при първата си атака. Нещо като игра.

Животното откъсна парче от туниката му. Нел падна на колене.

НЕ!

Закри с ръце лицето си, за да предпази очите си. Не,не, не… Въпреки всичко нито за момент не се почувствува загубен. Нещо щеше да се случи и да го спаси. В китката му се впиха кучешки зъби.

Не, не! Отрицанието се превърна в продължителен стон, без да загуби заряда надежда.

Втора челюст се сключи около шията му. Не…

Загуби съзнание. Поне така му се стори. Но почти без никакво прекъсване усети върху лицето му да се излива вода. И веднага последваха ритници в ребрата, не много силни, сякаш нападателят го удряше, за да го свести.

Дойде на себе си. Опита да се изправи. Заобикаляха го мъже и жени в жълтеникави униформи. Беше се проснал на някаква поляна, край гора, която изобщо не приличаше на манастирската… Как е бил пренесен дотук?

Застана на колене и над боровете забеляза високите сгради на манастирския център, на два-три километра…

Не зададе нито един от въпросите, надигащи се в съзнанието му. Пазачите, които го обграждаха, бяха много по-ниски от монасите, но също тъй заплашителни на вид.

— Мисля, че е той! — каза една жена.

Погледна я. Тя отстъпи, устните й трепереха. Набит мъж със странно триъгълно лице и щръкнали рижи коси приближи до Нел и опря в него къса сабя.

— Ти ли си отрицателят самотник?

Беглецът отговори инстинктивно: „Няма отрицатели самотници!“

— На нас не ни пука нито от самотни, нито от други отрицатели! — каза началникът на патрула.

Обаче лицата на охраната красноречиво опровергаваха това твърдение.

— Последвай ни. Райнди Зарал желае да те види!

Острие на сабя го бодна ниско в гърба. Електрически разряд премина по гръбначния му стълб и избухна в мозъка.

— Тя вашият общинник ли е? А ако аз нямам желание да я видя?

— Но аз съм сигурен — каза началникът на патрула, — че ти желаеш да я видиш!

Заобиколен от охраната, Нел тръгна по павиран път, който се виеше между селскостопански участъци. Фермите бяха миниатюрни; постройките приличаха на къщи за тъжни кукли; навсякъде кипеше шумна човешка и машинна дейност. Прибираха спешно реколтата, защото прогнозите за времето бяха лоши и флотилии тъмни облаци прехвърляха хоризонта.

Оставяйки по пътя кафяви, вонящи следи, малки електрически трактори теглеха веялки, пълни с тор, която щяха да разпръснат над обширните земи на общината.

Замъкът на общинника се намираше встрани от фермите, насред голяма равна поляна, пресечена от река и дълги редици дървета. Той представляваше висока сграда от дърво и метал, с балкон на всеки етаж по цялата фасада и заострен двувръх покрив. Широките френски прозорци с разноцветни рамки заемаха по-голямата част от стените. Слънцето се пръскаше на хиляди пречупени лъчи върху прозорците на покрива.

Патрулът, обградил пленника, се насочи към замъка. Мургава млада жена, яхнала червеникав кон, тръгна да посрещне групата. Пазачите сведоха глави за поздрав и изразиха по недвусмислен начин уважението си към общинника.

Райнди Зарал отговори с покровителствен жест… Поразителна картина на новото селско общество — йерархизирано, назадничаво. За момент Нел съжали за геопрограмирането. Само за момент: знаеше, че не може да съжалява за геопрограмирането.

Още ездачи пристигнаха в галоп и обградиха общинника. Пет високи руси момичета, които много си приличаха. Клонинги от последните опити на геопрограмистите — красиви, силни и глупави. При клонирането почти винаги се стигаше до напълно безмозъчни същества.

Момичетата носеха същата униформа като началника си — зелена куртка, черен брич, кафяви кожени ботуши. Но дългите руси коси се развяваха по раменете им. Само Райнди Зарал стягаше късите си кестеняви коси в тюрбан.

Тя огледа пленника.

— Ти ли си отрицателят самотник?

Нел издържа погледа й, но не отговори. Началникът на патрула кимна с глава.

— Последвайте ме!

Райнди изправи коня си на задните крака, обърна го грубо и се насочи към замъка. Русите клонинги препуснаха след нея. Патрулът и пленникът го последваха на бегом. Пламът на Нел бе набързо разпален с няколко бодвания на електрическа сабя.

Клонингите го очакваха при входа на замъка. Нахвърлиха се отгоре му, като плющяха с камшиците. Повалиха го на земята, завързаха го, запушиха му устата, пребиха го с ритници почти до безсъзнание. От едно известно време подобно отношение не го изненадваше. Все пак хората от общината го плашеха по- малко, отколкото монасите. Повлякоха го навътре. Затвориха го в килия два на два, осветена само от едно прозорче над вентилационната шахта на около двайсет метра височина… В килията имаше кушетка и чешма, от която течеше струйка вода. Пи жадно. Кушетката не му се стори чак толкова неудобна. Легна върху нещо като дюшек, от който излизаха валма мръсна вълна. Помисли си: най-сетне ще мога да си почина! Дълго, дълго… За момент се унесе. Светлината се стопяваше. Зачуди се дали хората от общината не са го забравили. По-вероятно беше да обсъждат участта, която му готвеха. Замисли се за теорията си. Нямаше място да съжалява за геопрограмирането, защото то съществуваше. Само бе променило начина си да управлява планетата…

Невъзможно беше да заспи. Замисли се върху тъжното си положение. Осъзна, че е затворен в клетка от осем кубически метра, много далеч от светлината, която чезнеше. Изненада се, че вътрешно се обръща към геопрограмистите. Но те сигурно не можеха да го чуят, въпреки невероятните технически средства, с които несъмнено все още разполагаха. И дори да го чуеха, какво щяха да направят?

— Дезертирах — каза си той, — както поискаха от мен, и сега ще трябва да се приспособявам към новия свят. Напускайки „Лунен червей“, допринесох малко за събарянето на старото общество. Налагаше се. А сега имам ли някакъв шанс да се измъкна?

Излегнат на кушетката, той поклати глава, шепнейки: „Не, не, не…“ Унесе се в трескава, неспокойна дрямка. Започна да бълнува.

И докато бълнуваше, извика на помощ отрицателите на Вок Уни. „Унищожителю, аз съм твоят самотен брат, ела да ме спасиш!“ Стана да пие, без да се е събудил съвсем. Сънува, че е отрицател. Истински отрицател.