ще се получи! Ако не бях сигурен, че в тръстиките се спотайват най-малко две ченгета, кълна се, щях да го направя!
Верен на ролята си, той седна с достойнство на камъка, оставяйки голямо разстояние между Каролина и себе си, отпусна възела на вратовръзката, прибра корема си, за да прикрие издутината под ципа на панталона, и отговори със сладникав глас:
— Да, Каролина, от толкова време не сме се любили!
Стисна зъби, за да не извика, затвори очи и си представи съвсем друга съдба… Ако аз бях министър, а другият аташе? Щях да спя с Мариела, а той вместо мен щеше да се прави на глупак! Съвсем ясно се виждаше като държавен секретар по земеделието (не е чак толкова сложно бачкане!) и мъж на красавицата (как й сваля гащичките). Но колкото и да се концентрираше като йога и адамовата му ябълка да изпъкваше напред от усилие, все не успяваше да си представи ясно продължението…
Отвори очи. Мариела размаза две капчици пот, които се бяха стекли по врата й и се готвеха да изчезнат между гърдите й. Усмихна се и потръпна.
— Амадео, това бурята ли е?
Беше излязъл почти студен вятър. Пиер се запита дали разходката му из разпределителния център за мечти не бе продължила по-дълго, отколкото си мислеше. Погледна небето. Огромен облак с формата на обърнат по гръб саламандър се спускаше над долината. Дали беше дъждовен? Дано да завали. Господи, направи така, че да завали и тези мръсни селяни да ни оставят на мира!
Грешка, господи! Направи така, че да не вали и селяните да тормозят държавния секретар и той да си подаде оставката. Приеми моите извинения…
Зад възвишението на Рош Тужа, от югозапад, вече се чуваше глухият тътен на гръмотевица — досущ ръмжене на куче, което сдържа гнева си. Сетне над равнината се разнесе звук като от метален сблъсък.
— Амадео!
— Каролина?
— Надявам се, че няма да вали.
Жан Вейрак спря колата в двора на Юрбиел. Дървените бариери, които навремето обграждаха селото в неправилен живописен пояс, сега се търкаляха натрошени и изгнили сред пожълтелите диви треви. Около един пресъхнал извор се бе образувала кална локва. Пред вратата имаше кладенец с верига, колиба за куче, вероятно едро като теле, покрита с ламарина, ветропоказател с перки, закрепен на крив прът. Гората започваше на по-малко от сто метра: дъбове, кестени… От няколко къщи на селото само една бе все още обитаема — използвана явно за вилата. Навсякъде другаде мазилката се ронеше на прах.
Жан Вейрак заобиколи кладенеца и прекоси двора. По средата на рида камънакът отстъпваше място на песъчлива, червеникава почва. Държавният секретар се наведе и започна да рови с върха на обувката си пръстта, сякаш преценяваше качествата й. Разбира се, никаква следа от влага. Не бе валяло от началото на май: почти два месеца и половина суша. Не че това бе кой знае колко много, но валежите тук от две години бяха необичайно слаби. Изворите не можеха да се подхранят през зимата. Имаше опасност положението да стане драматично.
Белезникави валма започнаха да покриват небето, а странно синьо-жълто хало обграждаше слънцето. Жан Вейрак веднага постави диагнозата — висока облачност. Погледна часовника си — шест и двайсет… Господи, стоял съм цял час при Пейре! Естествено, наложи му се да разговаря с Бардон, ченгето от БОВО, дошъл, според думите му, да го уведоми относно намеренията на Мовар (като че ли не знаех какви са намеренията на Мовар!). Да сложим петнайсет, най-много двайсет минути. От Рош тръгнах около пет без петнайсет. Значи трябва да съм пристигнал в Пон дьо Дийо към пет. И си тръгнах преди пет и половина. Колко е до Юрбиел? Най-много петнайсет минути. Някъде съм загубил половин час. Странно е все пак. Добре де, няма значение, не бързам. При надигащата се буря и похода на японците тази вечер и дума не може да става за работа. Пък и работата…
Пъхна ръце в джобовете си и се запъти към последната къща, която преди бе на дядо му, а сега му принадлежеше — бивша ферма с порутени стени и покрив като гърбица на камила. Намери ключа
Доста неприятно бе изненадан от миризмата на прясна боя и дърво. В началото на лятото се бе наложило да направи спешен ремонт. Къщата отново можеше да се обитава, стига човек да не беше много придирчив. Тук Жан Вейрак се чувствуваше много по-добре, отколкото в Рош Тужа. Въпреки това сигурно щеше да му се наложи да продаде Юрбиел, за да изплати Рош… Прекоси кухнята и отвори прозореца, който се намираше над огромната мивка. Капаците изскърцаха. Заедно с полегатите слънчеви лъчи влетя и една оса. Небето над хълмовете по посока на Ло се покриваше все повече с облаци. Навън горещината бе тежка, лепкава, разяждаща. Жан Вейрак изтри челото, страните и врата си с кърпичката, която му бе подарила Мариела. Имаше чувството, че заедно с потта избиват и кристалчета сода. Но дебелите стени, застланият с плочи под и големите дъбове около къщата създаваха приятен хлад във високата, мрачна кухня.
Държавният секретар придърпа един накуцващ, изтърбушен стол. Седна облакътен на масата. Неволно бе заел позата на дядо си — подпрял глава на ръцете си, закрил уши с длани. Затвори очи и си представи, че животът му е съвсем друг. Аз съм трапер от Севера. Построил съм си дървена колиба и живея в нея сам. Сам с кучетата си: великолепни самоеди3, които изобщо не приличат на смрадливия Бепо. Сам, но въпреки това, колкото и да е странно — щастлив. Деля с кучетата си месото на дивите животни, които убивам с лък или пушка или пък хващам в капани. Сам и щастлив в дебрите на една полувкаменена гора. Снегът се сипе, леденият вятър свири. Някакво тъмно присъствие глухо бучи в безкрайната бяла пустош… По дяволите, твърде е горещо! Невъзможно е човек да си представи, че е студено. Невъзможно е да повярва в ледения вятър, когато няма и най-слаб полъх…
— Дядо, какво ще кажеш за всичко това? — попита на висок глас. Никой не можеше да го чуе, нито да му отговори, освен стария селянин, умрял преди почти четвърт век.
— Винаги си знаел какво искаш, момчето ми. Сега го имаш…
— Наистина ли го имам? Не, дядо, не е толкова просто. Исках да успея, защото мислех, че нямам друг избор. Да бъда някой или нещо… Сега също нямам избор.
— Какво искаш да ти кажа? Твърде е сложно за мен. Щастлив ли си поне?
— Животът ми си заслужава да бъде изживян. Имам Мариела…
— Значи си добре?
— Да… Мисля… Според теб, дядо, мръсник ли съм?
Силен гръм отекна след въпроса. Къщата потрепера чак до основите. Целият скелет завибрира с жален писък. Дълго поскърцва някаква спукана плоча. Капаците изтракаха. Входната врата тихо се притвори. Малки облачета прах се изсипаха от цепнатините на тавана, между почернелите греди… Господи, ако наистина съществуваш (в което, извини ме, силно се съмнявам), направи така, че да вали!
Жан Вейрак се изправи и залитайки, отиде до прозореца. Затвори капаците и кухнята потъна в мрак. Пипнешком затвори и крилата на прозореца и успя да ги залости.
— Признавам, че съм вършил неща, с които трудно мога да се гордея. Много повече съм направил за големите химически сдружения, отколкото за селяните… но имах страшна нужда от пари. Рош Тужа се продаваше… Ако можеше да видиш тази къща! Заради нея напълно си заслужаваше да поема известен риск. Сигурен съм, че ще ти хареса, когато дойдеш… Разбира се, ако се съгласиш да дойдеш при мен… А ще видиш, като стане и езерото! Освен това на къщата дължа донякъде и Мариела. Надявам се, че тя също ще ти хареса. Наистина е хубава…
— Да, да… Винаги си знаел какво искаш — повтори дядото.
— Наистина. Сега имам Рош Тужа и Мариела… И съм държавен секретар! Мислиш ли, че съм мръсник?
— Защо ме питаш?
— Ами зная твоите леви убеждения. А хората — селяните например — казват, че съм мръсник.
— Е, синко, може и наистина да си. Но не си единственият. Нито най-големият. Това не трябва да смущава съня ти!
Жан Вейрак се изправи и излезе. Машинално прибра ключа в джоба си. Ураганът започваше.
