— Капитан Моасагел?
— Аз съм, господин префект.
— Е, докъде стигнахте?
— Все още нищо.
— И, естествено, с Рош Тужа няма телефонна връзка, нали?
— Да, но това го уредих. Изпратих хора в Рош и те току-що ми се обадиха по радиостанцията. Радиовръзката е… много лоша. Все пак се чуваме. Госпожа Вейрак: господин Борис били изненадани от бурята, докато се разхождали край Сер, но са успели да се приберат без произшествия. Господин Борис като че ли е в шок. Адютантът Лавал мисли, че не е сериозно.
— А министърът още ли не се е прибрал?
— Не, господине.
— Нещо ново за Мовар?
— Нищо.
— Това вече е прекалено!
— Тук положението е направо бедствено, господин префект. Нищо не доказва, че Мовар е все още в Ло… Да? Какво? Извинете…
— Капитане?
— Моля ви, не затваряйте, господин префект. Имам новини!
— Говорете.
— Господин държавният секретар е катастрофирал. Колата му се е блъснала в повалено от урагана дърво, близо до Фонтарак. В Корез.
— Да, знам къде се намира това. Ранен ли е?
— Почакайте. Ще се опитам да разбера… Да, пътната жандармерия е открила колата на министъра. Трябва да е бил леко ранен. Имало следи от кръв по таблото и седалките. Само че него го е нямало. Боят се да не е изпаднал в шок и да броди из гората!
Жан Вейрак изведнъж си даде сметка, че е допуснал грешка. Малка грешка според него, но в очите на Императора можеше да е много сериозна. При подобни обстоятелства в никакъв случай не биваше да се движи сам. С него трябваше да е Пол Салвиак, шофьорът-телохранител (когото наричаха „секретар“, щадейки чувствителността му). Италикус поне щеше да е на такова мнение. Трябваше да бъда откаран или придружен. Нямам никакво извинение! И с това ще се наложи да свикна, ако някога стигна до двореца. Но отсега да се мотая с горила, това ще направи по-скоро лошо впечатление на избирателите… Мислите тънаха нишката на страха в съзнанието на държавния секретар, докато жандармерийската кола приближаваше. От време на време виждаше лъчите на фаровете и синята светлина на покрива. Колата се движеше съвсем бавно. Дърветата отчасти я заслоняваха от вятъра, но пътят бе осеян със счупени клони.
Жан Вейрак стигна до края на пътя. Все още бе почти на завет всред гъстите лиственици. Изчакваше момента, когато жандармите щяха да стигнат до първия завой… Реши да застане по средата на пътя, щом колата се покаже. Щеше да вдигне ръка и да ги изчака. Жандармеристите сигурно щяха да го познаят, още повече че навярно търсеха него. И най-много след половин час щеше да е в Рош Тужа. С Мариела… Хепи енд! Камионетката излезе в края на правия участък. Жан Вейрак отстъпи крачка-две назад и погледна към колата си — черен ситроен. Жандармеристите я бяха забелязали. Намалиха скоростта и заобиколиха един дъбов клон, който бе препречил половината път.
За момент Жан Вейрак забрави, че е държавният секретар Вейрак, и се изплаши. Може би никога не беше преставал да се страхува… (Работеше като луд, бореше се като диво животно, за да достигне до непревземаеми позиции — но никоя позиция не е непревземаема…) Чувството му за вина нарасна невероятно. Жан Вейрак вече не си спомняше за грешката, която бе допуснал. Може би не искаше да си спомни. Но знаеше, че е виновен… Дядо, мръсник ли съм?
— Господин Борис?
— Добър вечер, господин префект.
— Добър вечер, господин… Радвам се, че са възстановили телефонната връзка с Рош Тужа.
— Е, не, приятелю, не са!
— Моля?
— Обаждам ви се по радиотелефона на чен… на жандармерията, скъпи приятелю.
— А да, ъъ, много добре… Колегата от Ло ме уведоми, че бурята ви е коствала известно сътресение. Сега по-добре ли се чувствате?
— В чудесна форма! А знаете ли в колко часа точно шефът се е… е катастрофирал?
— Министърът ли? Малко преди двайсет часа!
— Значи от три часа вече се разхожда!
— Да… Господин Борис, вие сте най-близкият сътрудник на министъра, допускате ли той да е имал среща някъде в алжерската гора? — Среща? С някой дядка ли?
— Ало? Много лошо ви чувам… Всички знаем, че господин Вейрак е енергичен и решителен човек. Може да е намислил да се срещне тайно с някой от своите противници. Например с Жуст Мовлр. За да поговори с него и да се опита да стигнат до… до примирие. Според вас това възможно ли е?
— А? Среща с Мовар ли? Защо не? Това по-скоро ми изглежда забавно. Вие мислите, че Мовар и неговите хора са пристигнали на местопроизшествието преди… преди жандармерията и са отнесли птиченцето?
— Много лошо ви чувам… Кого са отнесли?
— Министъра, of course6! Не изглеждате…
— Ало? Да, би било невероятно съвпадение… но все пак не и невъзможно. Затова наредих на жандармеристите да се срещнат с Жуст Мовар.
— Е и?
— Мовър не си е у дома. Засега е неоткриваем.
Нямаше да се остави да го заловят така глупаво насред гората! Все още можеше да се измъкне от ченгетата. Тези мръсници никога нямаше да успеят да го заловят в алжерската гора, която познаваше като тялото на Мариела! Обърна гръб на пътя и побягна.
През клоните на дърветата виждаше блестящото като нажежен до бяло метален лист небе. Много скоро изгуби пътя. Пред него се възправяха сечища, гъсталаци, високи треви. Умело се плъзгаше между препятствията — провираше се във фантастичен слалом.
— Не се страхувай — чу до себе си детски глас. — Скоро ще стигнем до друг път.
—
— Все още не. Има друг път!
— Друг път ли?
— Да.
— Друг път ли? — запита ехото.
— … друг път… друг път…
— А глиганите? — попита Жан.
— О, може би ще ги видим.
Отвсякъде изникваха животни: плъхове, зайци, диви котки и лисици, тръгнали на лов. От време на време излиташе някой обезпокоен бухал, чупейки мъртвите клонки. Кой казваше, че алжерската гора била опустошена и че не били останали нито гризачи, нито птици, нито дори змии? Та тук беше изгубеният рай!
— Колко тежи един глиган? — запита Жан спътника си.
— Ако е голям, над сто килограма.
— Вярно ли е, че се опивали с жълъди и кестени?
— Да, напълно вярно.
— И тогава като пияни хора ли са?
