Лесньо взе да й се жали,жално-милно да я гали:„Как намери ме сама?Нека да вървим дома!“ —И след малко рошав, мраченна гърба й се покачи,а козата стегна кръсти понесе го във тръс.Щом дойдоха, още в дворасрещнаха ги скъпи хора —бате Груди, мама, тати —и замилваха козата.Но това не трая много,татко му го викна строгои ръката му похвана:„От какво е тая рана?“Лесньо смънка: „Тате, аз…“ —Но го сряза леден глас:„Млък, не искам да те слушам!Вече ми дойде до гуша.Дето седнеш, дето станеш,дето нещичко похванеш,вечно някакви злиниправиш с твоите леснини!“„Тате, аз наместо лекоисках мъчно.“ „Млък, ти рекох!Тез чадъри на що мязат?Дръжките защо им сряза?Майка си съвсем отрови!В къщи всичко си разровил!Под кревати, по балконипълно с рязани картони!До шишенцето с мастилоразмазотил си лепило!Дето в двора и да мина,разпиляна перушина!Гледай, квачката на столабез перце по нея — гола!Как ще топли тя яйцатабез перата си, горката?Вместо нея ти ще мътиш,та дано уври ума ти!Тръгвай бързо, хич не стой,че ще има бой!“Лесньо тръгва, позастана,ох, сега пък на тавана —там е прашно, душно, мрак,но ще иде, няма как.Подир малко посред мракапред гнездото спря юнака,повъртя се в тъмнинатаи приклекна над яйцата.Дълго тъй клеча момчетосам-самичко във кьошето.И сред мисли доста тежкисхвана истини човешки:Всичко трябва с ум да става!Ум не влагаш ли, тогавастават по-големи грешкии печални смешки!Да, разбра на края Лесньо,че в живота няма лесно,всяко дело, щом е свестно,трябва да се върши честно!И разбрал това, той вечесам пред себе си се врече —да пасе с любов козата,да се учи тъй да смята,че и книга от отрядада му връчат за награда!Да излезе пръв за срокав клас и в авиокръжока!Вместо „Лесньо“ да му викат —Спас Андреев ученика!Тъй се врече… и комай…Но да сложим край! ,
