Лесньо наш глава приведе — нека пак да попрегледа. Всичко е наред, тогава що така не ще да става? Дълго си мори главата свил юмруче под брадата. … В миг като в екран огромен затрептя забравен спомен! Точно тъй, това бе лани, тук видяха двама с Яни, как във вечерния мрак нещо хвъркаше в зигзаг. Яни ахна: „Виж ти, пиле!“ Лесньо го поправи: „Прилеп!“ После дръпна го: „Мълчи!“ И опулиха очи. Прилепа над тях премина, завъртя се край комина, подир малко го видяха, шари над самата стряха. Покрай нея се полута, кацна, постоя минута и увисна на стрехата нанадоле със главата. Дълго гледаха двамина. Прилепа си отпочина и току се пусна, я! … Не, не падна — полетя! „Ясно — сети се умника, — прилеп от стреха излита — аз ще литна от дъбът дето е на Рачов рът. Тоя дъб, откак се помни, шири яките си клони и какъвто е висок, просто само е за скок. Но какво ли се разтакам, хайде, път ме чака!“ Подир час героя стигна, клон добър намери, сам на себе си намигна и се закатери. С малко мъка изкачи се, дъх пое дълбоко, но, погледна и смути се — беше май високо! И усети по снагата ситна пот го бие, с длан попипа си главата, свят ли му се вие? Във душата му се вмъкна някаква тревога: „То добре е, ако хвръкна, но ако не мога!? Туй е, види се, най-мъчно! Хъм, ще стане каша! Не, ще скачам аз обаче, що пък да се плаша? Срамота, добре, че няма никого из къра“… — И разтвори доста храбро двата си чадъра. И без страх от висинето бързо полетя момчето. Полетя… но към земята — ето ти я пак белята! Чу се „бух“, след него „прас“, а след туй в несвяст. Ах, козата! Дълго Лесньо тъй остана с кълка доста пораздрана. Но след туй току усети, някой ближе му вратлето. Вдигна се с въздишка тежка — как, да няма нещо грешка? Не, козата, ах, козата, хубавелката рогата, дето щедро от сърце дава бяло млечице.
