попритисна с пръсти, с длани — вече е готово. И перата заналепва, както той умее, а сърцето му потрепва, а душата пее: „Ой, крила, крила могъщи, ой, крила мечтани, ще излитна с вас над къщи, над гори, поляни. Ще излитна нависоко, чак под небесата, ще погледна нашироко вредом по земята. И ще зърна най-подире някъде козата, дето толкоз време диря сред горещината. Нея в къщи щом докарам, мама ще ме гали, тате няма да се кара, бате ще ме хвали. Всички ще се радват: «Браво, видите ли Лесньо, рече и крила направи — да, момче чудесно! Залови се с нещо мъчно, но не се отчая, а труди се неотлъчно и успя на края. Ой, крила, крила могъщи, ой, крила мечтани, ще излитна с вас над къщи, над гори, поляни.»“ Пее Лесньо, вежди кърши, екне цяло село, и след мъничко привърши мъчното си дело. Поизпъчи се, крилата майсторски подхвана, изравни ги с рамената и вдървен застана. Секна дъх, чело намръщи, тънък врат проточи, викна: „Ха, крила могъщи!“ — махна и подскочи. Но проклетият му вятър залюля крилата, грабна ги и заподмята бързо по земята. Блъсна ги за миг в олука, в делвата с помия и на края с тях усука Лесньовата шия. Черната им перушина, пуста опустяла, от крилата на главата полепи се цяла. Лесньо изруга обаче и не забеляза, че от рошаво юначе на петел замяза. То дотук добре, търпи се, но се случи нещо, от което на момчето стана му горещо! Старият петел го зърна татък от стобора и ядосан се изпъна: „Чужд петел във двора!“ Врат разроши, посниши се — бойна подготовка — като бесен устреми се и зашиба с човка. Лесньо почна да се брани: „Гледай го глупака!“ Но потънал в люти рани, хукна, без да чака. А̀ надоле, а̀ нагоре — сети се на края — през прозореца и право в гостната им стая. Там набързо се затвори, седна на кревата и спасил се от позора, хвана си главата.
