Кървава кошуля

Стара баба с дрехла ръка
крена бела кърпа
и избриши свой си образ,
очи, клепки, сълзи.
И издъхна глухо, тежко,
скърсти обе ръце,
па с глас слабий, жаловитий
начна да приказва.
Чуйте сега, о девойки,
българчета млади,
бабин приказ, нейни думи
и душевни тъги.

III

— Слушай, синко, слушай, милий,
бабини ти речи,
запомни ти харно, твърдо,
разкажи ги тейку.
Мож’ богат да е твой тейко
ил’ е чорбаджия,
та ще можит да помогнит
на стара ти баба.
Ако ли не, кат пораснеш,
ког’ юнак ти станеш,
сърце ти кога затупа,
в жили кръв заврие,
негли, синко, ще отплатиш
на мой клетий кървник…
Много време и години
тежки, чърни, клети,
пълни с мъки, пълни с глоби,
минаха през глава,
докат я таква си станах,
како що ме гледаш.
Многу видох, многу знаям
и теглих я многу,
откак себе помнам, синко,
и до ден денеска
не съм видела ден ясен,
весела година…
Али се да ти разкаже
баба не умеет,
та и сълзи, синко, сълзи
сърцето ми кинат,
те мене не дават, синко,
сичко да припомнам,
те язик ми мен завързват,
та и време нема… —
Стара баба тук разгърна
от козина торба,
та измъкна стара баба…
Слушайте, девойки!
Та измъкна из торба си —
страх ме е да кажам.
Нек ви кажам! — Тя измъкна
кървава кошуля1, моми,
синовна кошуля!
Бе изшарена кошуля
от гърло до поли,
бе изшарена кошуля
сос кървави капки!
Капки кървави, о моми,
гъсти, та големи,
сърце ми от них застина,
очи, уста — неми!
Ядна, клета бабо-майко,
тежка ти съдбина!
Тежка ти година, бабо,
немаш вече сина!
Кървава кошуля, моми
гиздави, ся кълнам,
сам я видох с свои очи,
я сам я опипах!
Гледам я кошуля, гледам,
а баба ни плачет,
сълзи лиет, сълзи ронит,
охкат, стенкат, редит:

— Сине, ти един у мама,
сине, чедо Божин!
Мило, писано ти чедо,
нема тебе, нема!
Олово, железо, сине,
теб живот ти скина,
турчин махна, тучин удри,
тебе разполови.
Падна, сине, ти на трава
в то широко поле,
душа даде, душа нема,
без да кажеш слово
не за майка, не за либе;
кръвта ти изтече
как на рудо, сине, ягне,
младо и безгрешно!