убежище на цяла флота морски разбойници, и то такова убежище, че оттам пиратите само биха се изсмели в лицето на най-страшната потеря преследвачи.
Именно от тези места са навлизали в морето с плоскодънни-те си ладии средновековните нормани, без да се страхуват от бури, и са всявали ужас в Англия и Франция. Те се появявали ненадейно, плячкосвали крайбрежните селища и докато тръгне войска срещу тях, те вече се отдалечавали в морето. До началото на нашия век потомците на норманите били най-смелите мореплаватели.
Под предлог, че отиват на лов за риба, те поемали към Балтийско море, към Средиземноморието, кръстосвали при входа на Ламанша — винаги с леки лодки и по всяко време. И горко на търговските кораби и тежките испански галеони с товари злато! Те ги обсаждали, избивали целия екипаж, вземали товара и потапяли корабите.
Грабителите не оставяли никаква следа след себе си.
Към залез-слънце, когато се надигал вятър, предвещаващ буря, от всички фиорди тръгвали леки ладии, плъзгащи се чевръсто по вълните като големи хищни птици. Те се отправяли да търсят някой заблуден кораб, примамвали го към подводните скали, където само съдове, подобни на техните, можели да преминат, и на другия ден целият бряг осъмвал покрит с всевъзможни останки, които дивите крайбрежни обитатели си поделяли.
Промяната на нравите, духовният прогрес и главно усъвършенстването на морската полиция според най-новите международни закони почти унищожили морското разбойничество, но варварското прилагане на крайбрежното право, според което останките от корабокрушения вследствие на буря принадлежали на крайбрежните жители, продължило още дълго да съществува въпреки опитите да бъде отменено. То вероятно съществува и до днес, като се има предвид, че и в наше време има случай на тайнствено изчезване на кораби.
Около Розолфския нос навътре в сушата се простират равнини, покрити с мъх, трева и друга слаба растителност, сред която тук-там стърчат северни борове и ели, попаднали там кой знае как. Това са пустеещи девствени земи, подобно на руските степи, на индийските джунгли или на американските савани. Тук живеят и се множат на свобода вълци, лисици, рисове, белки, бобри; има и много дивеч, гъмжи от диви северни елени. Много често се срещат и мечки, а полярните плъхове са такава напаст, че където и да попаднат, не се спират пред нищо. Налегне ли ги глад и студ, милиони от тях заливат най-топлите райони на Норвегия и Швеция и единствено с огън могат да бъдат спрени.
Перото е безсилно да опише фантастичната картина на ширните скандинавски равнини, обвити три четвърти от годината с мъгла, в която всички форми губят очертанията си и се сливат в едно. През дългите летни дни слънцето почти не слиза от небето, а зиме изгрява за малко и бързо се скрива. Затова пък нощите са постоянно светли и северното сияние ги изпълва с тайнственост, която влияе и на душевността на хората тук.
В норвежките народни предания и легенди голямо място се отделя на привиденията и призраците. Едни от най-страшните разкази се отнасят именно за Розолфския нос. Според тях в определено време на годината на това място се събират злите духове на морето, равнините и бурята и насред виелицата подхващат лудо хоро. През този период, съвпадащ със смяната на пролетните мусони с летните, никой не смее да припари в това дяволско място. И до ден днешен се смята, Че малкото тукашни жители са свързани с нечистите сили и им се приписва способност да викат духове, да правят магия на корабите и да погубват хора и животни. Но както се страхуват от тях, така и прибягват понякога до тяхното всевластие. С наивната си вяра в разни тайнствени ужаси и със смелите си риболовци и мореплаватели тази страна напомня затънтен край от средновековието. И никой не би се учудил, ако изведнъж между скалите се появи широка плоскодънна лодка на древните скандинавци.
Розолфският фиорд, който се врязва двадесет мили навътре в сушата, се ползва със същата лоша слава. Нито една норвежка лодка не смее да навлезе в него, тъй като съществува поверие, че която е свърнала натам, не се е върнала.
Ако рибарят, обикаляйки около Розолфския нос, случайно се натъкне на тайнствения фиорд, бързо обръща лодката си и кръстейки се, гледа да излезе в морето. А когато завият снежните виелици, вечер в хижите започват да се разказват легенди, една от друга по-страховити.
В дъното на този морски канал, сред унила и безлюдна степ, се издига старинен замък, построен през XI век от Ерик Бьорн, един от близките приятели на Ролан3, който отказал да го последва, когато Ролан решил да се установи в Нормандия. Замъкът сега е развалина, но навремето е представлявал масивна постройка, обградена с четири високи кули и широк, дълбок ров с един-единствен мост срещу главния вход. Той бил солидна крепост срещу нашествениците през средните векове, когато огнестрелното оръжие не било още открито. В него Ерик издържал двегодишната обсада на приемника на Ролан — Харалд. Обсадените получавали провизии по подземен тунел, дълъг две мили, който извеждал до самото море. Изходът на подземието бил изкусно замаскиран между крайбрежните скали и било немислимо да се открие.
Всеки, който влизал в замъка, минавал най-напред през широк квадратен двор, застлан с камъни и обграден от конюшни, сарачници, погреби. В дъното се издигала двуетажна постройка, на която първият етаж имал прозорци само откъм вътрешния двор, а прозорците на втория етаж били тесни и ниски — колкото да се вижда равнината наоколо. Най-отгоре имало тераса, която съединявала четирите кули. Обикновено тук се сражавали защитниците на замъка, като изливали върху нападателите врящо масло и смола, а сетне ги замеряли с горящи факли.
На сто мили от Розолфския замък, което се равнявало на пет дни път, се простирала широка равнина, толкова гъсто обрасла с мъх и храсти, че конете едва успявали да преминат, теглейки колите. Благодарение на местоположението си — тази трудно проходима местност — Бьорнови били независими от норвежките херцози и отказали да им се подчинят, дори и когато последните получили кралска титла. Всички опити да бъдат покорени упоритите северни владетели завършвали с неуспех. Бьорнови били сурови воини; докато континенталното дворянство живеело от сухопътни грабежи, те, както впрочем и всички норвежки владетели, се занимавали с морско разбойничество — скитали по морето и събирали десятък от всеки срещнат кораб, а при най-малката съпротива задигали целия му товар. В Розолфския залив се трупали богатства от всички краища на света. Докато грабежите по суша се регулирали под формата на мита и данъци, морските разбойници продължавали безнаказано да нападат търговски кораби и се надсмивали на всички международни постановления.
Бьорнови проявили огромна настойчивост да запазят всичко, което считали за своя привилегия, и отстъпили едва след като Англия и Холандия, чиито търговски интереси най-много страдали от розолфските норвежци, организирали „кръстоносен“ поход срещу тях. В началото на XVII век адмирал Ройтер обесил Олаф Бьорн заедно с петдесет негови подчинени и викингите — така се наричали розолфските владетели — се отказали най-сетне от морските си нападения и се заловили с риболов. Флотата им, приспособена и съоръжена за лов на китове, в продължение на година и половина порила вълните на Северно море и Ледовития океан и отново се прославила със смелостта и умението си. На предишните флибустиери4 започнали да гледат като на първи северни риболовци. От новата дейност на Бьорнови богатството им още повече нараснало. Те станали наследствени херцози на Норландия и продължили по традиция да бранят независимостта си, като се държали с норвежките крале едва ли не на равна нога. След провъзгласяването на знаменитата Калмарска уния, според която Швеция и Норвегия ставали подвластни на Маргарита и Золдемар Датски, Свен Бьорн внесъл в парламента официален протест, задето е включена в унията и Норландска област. Този протест станал основен статут за целия род на Бьорнови.
Разбира се, въпросният протест на Норландския херцог за официална независимост си останал исторически факт само на книга и властта на Бьорнови никога не се е простирала по-далече от ненужните стени, ограждащи замъка. Заедно с Розолфския фиорд владенията им не са обхващали повече от шестстотин къщи, разположени по брега — равнината останала необитаема поради многото мечки, вълци и други хищни зверове.
Могъществото на Бьорнови се дължало на неизчерпаемите им богатства. Трупането на съкровища в продължение на седем или осемвековно пиратство напълнило подземията на замъка с несметно количество злато и сребро. Когато изпадали в нужда, владетелите на трите кралства всеки път се обръщали към щедрите Бьорнови и никога не получавали отказ. А щом веднъж дадели някаква сума на кралете, Бьорнови
