Ериксон разбра направения му знак и тръгна към люка.
— Господа — обърна се любезно капитанът към спасителите си, правейки се, че не забелязва смущението им, — преди да се разделим, може би завинаги, позволете ми да ви предложа малка закуска…
— Един момент, капитане — прекъсна го единият моряк. — Кажете ми, как се казва онзи човек, който току-що надникна през отвора?
— Сегвик — без да се замисля, отвърна Инголф, — нашият домакин. Да не би да го познавате?
— Не, но той страхотно прилича на един англичанин, когото имахме случай да срещнем преди няколко години… Толкова прилича на него, че сякаш е той.
— Да, забелязах, че като видяхте Сегвик, нещо ви смути.
— Вярно, защото невероятната прилика на вашия домакин с онзи англичанин изведнъж ни напомни за всички перипетии около една тъмна, тайнствена драма, която ние с брат ми още не сме разкрили.
При тези думи очите на Надод светнаха като на тигър, готов да се хвърли върху плячката си.
„Ние с брат ми… — прошепна си Червеноокия. — Десет години от живота си бих дал, за да узная кои са тия двамата! Във всеки случай трябва да се уведоми Пегам… Каква ли роля би могъл да играе в тази драма идиот като Олдъм?“
— И вие решихте — продължи Инголф, — че тук сте открили едно от действащите лица на драмата?
— О, не! Онзи човек, който поразително прилича на вашия домакин, участва в цялата история като нищо неподозиращо оръдие. Но ние с брат ми се заклехме да открием истинските престъпници и да ги накажем.
„Само ако ти дадат време“ — помисли си Червеноокия.
Младият човек погледна към люка, където току-що бе видял главата на измисления Сегвик, но той зееше празен. Тогава погледът му машинално се спря върху Надод и като видя огромната ненавист, изписана върху лицето му, човекът потрепери, сърцето му неволно се сви от лошо предчувствие. Но това трая само миг. Надод забеляза какво впечатление бе направил и бързо се съвзе. Обръщайки се към Инголф, той му каза, че няма да дойде на закуска, тъй като не се чувства добре.
— Толкова ми е зле — допълни той, — че едва се държа на крака.
Думите му отклониха вниманието на младите моряци. Наистина какво значение можеше да има за тях този урод, когото виждаха за първи път? Ала и на двамата им се искаше час по-скоро да напуснат този странен кораб. Намираха го странен по много дребни наглед причини, каквито никой друг освен моряка не би забелязал. Така например в очи им се наби особената, едва доловима фамилиарност между офицери и матроси, нещо напълно немислимо на военен кораб. По-възрастният от двамата моряци даде знак на брат си. Другият разбра, че трябва да привършват вече със закуската. След като хапнаха няколко сандвича и изпиха по чаша вино, младите хора станаха, за да се сбогуват с капитана, когото смътно бяха започнали да подозират.
— Не смея да ви задържам повече, господа — рече Инголф, докато ги съпровождаше. — След такава бурна нощ и вие имате нужда от почивка, а навярно и близките ви ще се безпокоят за вас.
— Имате право, капитане — отвърна по-големият брат. — Обикновено ние правим дълги пътувания по море, но този път казахме на баща ни, че няма да се бавим, и сега той предполага, че сме на малка разходка в Розолфския фиорд.
Надод стоеше встрани от тях, превит сякаш от страшна болка, ала това беше преструвка от негова страна. Всъщност той бе наострил слух и внимаваше да не пропусне нито дума от разговора.
„Розолфският фиорд… — каза си той. — Няма ли да се сети тоя глупак Инголф да ги пита как се казват?“
Сякаш в отговор на мисълта му, за голяма радост на Надод, капитан Велзевул се обърна към моряците и рече:
— Надявам се, че няма да се разделим, без да сме се запознали. — И като се поклони, добави: — Капитан втори ранг Астор от шведската флота.
Младите хора вежливо отвърнаха на поклона и по-големият брат рече:
— Брат ми се нарича Олаф, а аз съм Едмунд. Ние сме синове на херцог Норланд. Ако не бързате да тръгвате, ще ни бъде много приятно…
Силен вик прекъсна думите му — вик на дива радост или на нетърпима болка, който издаде Надод. По- вероятно на болка, тъй като Надод, олюлявайки се, пое към каютата си.
Като затвори вратата след себе си, Червеноокия нададе нов, тържествуващ вик и вдигайки огромната си глава, уверен, че никой няма да го чуе, занарежда на висок глас:
— Синовете на херцог Норланд! Да, те са! Моята ненавист го предчувстваше… А аз се безпокоях, че баща им ще ги прати на служба в руския двор!… Какво щастие, че не си казаха родовото име. Глупакът Инголф с неговото рицарство никога не би ми помогнал да им отмъстя… О, Харалд Бьорн, аз не само ще те разоря, но и ще ти отнема това, което ти е най-скъпо… Ти не ме пожали, когато майка ми се молеше със сълзи… И аз няма да имам милост към теб… Дълго чаках този момент. Когато работех под ударите на камшика в мрачните тъмници на Елсинор, от самоубийство ме предпази единствено надеждата, че рано или късно ще ти отмъстя, че твоите страдания ще ме излекуват, че твоето отчаяние ще ме удовлетвори… С тази надежда живях… О, радостен ден!… Няма нищо по-хубаво, няма по-сладостна музика от риданията и воплите на победения враг!
В тази минута Надод беше по-отвратителен от всякога: косата му се бе изправила като козина на настръхнал звяр, страшното му кърваво око се въртеше диво в орбитата си… Това не беше човек, а същинско чудовище, същинско страшилище от приказките… Люта ненавист душеше злодея и разяждаше сърцето му като гангрена.
VI
ВАЖНА НОВИНА. ЦЯЛА ЕСКАДРА. ИНГОЛФ БЪРЗО ВЗЕМА РЕШЕНИЕ
По време на тази дива сцена в каютата на палубата се разигра друга, още по-интересна. Младият моряк, който се бе представил с името Едмунд, довърши прекъснатата си от Надод мисъл, отправяйки покана към Инголф да посети фиорда Розолфс и живописните му околности.
— Ще се радваме да ни дойдете на гости — прибави той. — Можем да идем заедно на лов за елени, мечки, вълци в обширните норландски равнини. С вас имаме общ език, тъй като и ние сме моряци.
Откритото, непринудено държане на Инголф и изисканата му външност разсеяха всички подозрения, които се бяха зародили у Едмунд.
— Предположих, че сте моряци — рече Инголф усмихнат, — защото обикновени любители не биха могли да управляват тъй добре яхта. Не ми се вярва все пак синовете на херцог Норланд да се впускат в далечни плавания…
— Грешите, капитане, ние с брат ми сме на служба във френската военна флота и сега сме в отпуск с правото да се върнем, когато пожелаем.
— Вие очевидно имате протекция, тъй като подобни отпуски, поне в шведската флота, се дават само на висшите чинове.
Младите моряци не отговориха, само се усмихнаха.
— И тъй, приемате ли нашата покана? — попита Едмунд.
Инголф не беше господар на времето си. Той и Надод имаха таен план, с който скоро ще запознаем читателя. Беше на път да отговори, че с голямо съжаление ще трябва да отклони поканата, когато към него почти тичешком се втурна Алтенс и доложи, че трябва спешно да говори с капитана насаме.
— Извинете ме, господа — обърна се Инголф към събеседниците си, но нали разбирате, службата не чака.
Младите хора се поклониха и капитанът тръгна с Алтенс към каютата си.
— Какво има? — попита той, щом като затвори след себе си вратата.
— Важна новина, капитане — започна Алтенс. — На югозапад се показа ескадра от шест военни кораба. Лично ги видях. Навярно търсят нас.
— Защо пък непременно нас?
— А какво ще прави цяла ескадра в Ледовития океан?
