Надод. — Ще видите вие какъв благороден рицар е нашият капитан Велзевул!
Инголф долови насмешката на Червеноокия, но се ограничи само да му хвърли презрителен поглед, който сякаш казваше: „Почакай и ще видиш как хубавичко ще те наредя аз тебе!“
Уродът веднага прибра ехидната си усмивка; той добре знаеше, че като се разгневи, капитанът става опасен — веднъж за малко да го удуши — и затова Надод нямаше желание да се излага повторно на подобен риск.
В тази минута от „Сузана“ — тъй се казваше красивата яхта — се чуха весели викове:
— Ici2, Фриц, ici! Сега ще те натупам!
Всички извърнаха поглед към палубата на яхтата, където радостно подтичваше огромна бяла мечка. Засмени матроси се опитваха да я догонят.
— Фриц пак почва дяволиите си! — рече единият от двамата млади моряци.
— Но няма ли да ги разкъса! — удиви се Инголф, решавайки, че мечката е избягала от клетката си.
— О, Фриц е кротък като агънце и предан като куче. Беше малко мече, когато го взехме от Лапландия и сами го отгледахме. Никога не се отделя от нас, все лежи в краката ни. Когато тръгнахме да ви спасяваме, трябваше да го вържем, защото щеше да скочи подире ни в лодката. Сигурно са го пуснали и като е чул гласовете ни, е хукнал към нас, а матросите го дразнят и не го пускат. Само че не вярвам да го удържат.
— Белите мечки са много диви и зли — отбеляза Инголф. — Вероятно много сте се озорили, докато го опитомите.
— Съвсем не. Отначало се постарахме да го отучим да яде месо, иначе нямаше как да го държим на свобода. Започнахме да му даваме парчета месо, обвити с бодлива тел. Той се нахвърляше на месото и си нараняваше до кръв устата и лапите, но кръвожадността му надделяваше и той с часове не се отделяше от месото. След няколко такива опита решихме да нажежим до бяло бодливата тел. Мечката отново се нахвърли на мръвката, но така жестоко си изгори муцуната, езика и лапите, че цял месец си близа раните, ала нашата цел бе постигната — Фриц повече дори не погледна към месото, колкото и да го примамвахме. А сега, сложим ли му месо, той се обръща и побягва. Затова сме спокойни, че не би нападнал никого, за да го изяде.
В това време, като видя, че пътят му е преграден, Фриц, без много да му мисли, се изкатери по мачтата, после като същински акробат скочи върху напречната греда, която поради близостта на двата кораба се опираше до въжетата на „Ралф“ и оттам се спусна на палубата му.
И най-ловкият матрос не би направил това така добре.
С радостни скокове огромният звяр се спусна към стопаните си и започна да се умилква около тях като куче.
— Стига, Фриц, достатъчно! — рече единият от тях и с престорено сърдит глас добави: — Как смееш да идваш тук без позволение? Хайде, връщай се! Бързо! Чуваш ли? Веднага тръгвай!
Мечката сконфузено стана и загледа умолително стопанина си, сякаш искаше позволение да остане, но той беше непреклонен:
— Ти чуваш ли? Веднага си тръгвай!
Бедният Фриц наведе грамадната си глава и с тежката си мечешка походка бавно се върна на яхтата по същия път.
— Но това е чудо! — възкликна Инголф. — Никога не съм предполагал, че такъв свиреп звяр може да бъде дресиран.
— С мечока не ни е страх дори и десет въоръжени бандити да ни срещнат — той ще ни защитава докрай. Особено ни пази от вълци. Преди не бихме се осмелили да ходим на лов в по-отдалечените краища на снежната степ, но откакто е с нас, ходим…
Междувременно, докато мечката скачаше по палубата на „Ралф“, от един люк се показа главата на мистър Олдъм. Почтеният счетоводител, който сутринта беше излязъл на палубата за малко, беше решил, че корабът наближава някакъв остров в Океания, и побърза да се върне при книжата си и да си довърши работата, преди да слезе на брега. Той страстно желаеше да види туземци. От тъста си, мистър Ортъскю, почтеният писар бе наследил няколко тома пътеписи с илюстрации и много искаше да види с очите си дали изобразените там диваци са действително такива, каквито ги рисуват. Мисис Олдъм например не беше склонна да допусне, че съществува подобна простота в облеклото: само едно парченце плат отпред и нищо повече. Тя дори се чудеше как е възможно да се търпи такова безсрамие.
Навремето всяка вечер семейството на писаря, събрано на чай, се отдаваше на четене на тези пътеписи и разглеждане на илюстрациите. Ако някое от многото деца стореше някоя беля или си скъсаше я панталон, я куртка, за наказание го пращаха да спи и не му разрешаваха да разглежда картинките и да слуша разказите от книжките.
Трябва да се отбележи, че под туземци мистър Олдъм разбираше всички австралийски диваци.
В ония вечери, когато мисис Олдъм беше в добро настроение, което впрочем не се случваше често, писарят й казваше:
— Знаеш ли какво, Бетси, когато забогатеем, ще си купим малък кораб, който, разбира се, ще бъде командван от Джек — той дотогава ще е станал капитан — и ще идем да видим туземците.
Джек беше палаво момченце на близо единадесет години, който пет пъти в седмицата бягаше от училище, за да ходи на някоя вада и да пуска по течението й дъски, вързани с канап. Таткото определяте това като „ранно проявление на склонността му към благородното поприще на морския занаят“.
Тъкмо страстта му към туземците стана причина за раздялата на мистър Олдъм със семейство и служба.
Веднъж достопочтеният нотариален писар в кантората на мистър Пегам, нотариус и адвокат в Чичестър, вървеше покрай брега на морето на път за работа. В един момент забеляза, че двама моряци връзват лодка за брега и тръгват право към него. Голяма беше радостта на Олдъм, като узна, че моряците току-що са пристигнали от страната на туземците. Инголф, който отдавна търсеше книговодител, се възползва от случая и предложи на Олдъм да посети кораба им и да се полюбува на разни интересни колекции.
— Това няма да ви отнеме повече от два часа. Корабът не е далече, на две мили от брега е.
Олдъм се съгласи. Той изпадна във възторг от мисълта, че ще види истински копия и отровни стрели, каквито дотогава бе виждал само на картинка. Заведоха го на кораба. Останалото читателят знае. През цялото време мистър Олдъм предполагаше, че се намира във военен крайцер на шведския крал Густав III, макар да се чудеше, че Швеция води война едновременно с толкова много държави — нали пред очите на писаря бяха потопени кораби на най-различни държави. Впрочем неговият приятел Ериксон му разправяше какви ли не измишльотини за всяка битка и писарят се успокояваше. Човек можеше да си умре от смях, ако видеше как офицерите шегобийци се надпреварваха по време на обяд да разказват всевъзможни небивалици, една от друга по-невероятни, а писарят ги слушате умислен. Поради крайната му ограниченост те можеха да убедят Олдъм във всичко, каквото си искаха. Затова сега той си мислеше, че „Ралф“ е пристигнал на някой от островите на Океания. Когато корабът пусна котва, мистър Олдъм си позволи да прекъсне за малко работата си и да погледа невижданите чудеса. И той подаде глава през един от палубните люкове.
Инголф забеляза писаря и веднага разбра колко опасно е да го допуснат на палубата точно сега. Навярно както винаги той не би пропуснал да изрази своя протест пред непознатите свидетели, това щеше да е достатъчно, за да се породи съмнение у спасителите на „Ралф“. Младите хора обаче проследиха погледа на капитана и мигом побледняха като платно. Единият от тях, без да се притеснява от присъствието на Инголф, прошепна:
— Каква невероятна прилика!
— Цял Олдъм, писарят на подлеца Пегам — отвърна другият.
Инголф потрепера, сякаш ток мина през него, и погледна Ериксон, който беше на пост в това време, за да му даде знак. И погледът, и жестът означаваха: каквото и да става, прибери Олдъм и не му позволявай да се показва.
И наистина беше наложително да се направи всичко, за да се предотврати срещата между писаря и моряците, тъй като тя би издала истината за „Ралф“. Защото трудно би могло да се оправдае посегателството на шведски военен кораб върху чиновник от английския бряг само заради нуждата от такъв служител.
