безопасност.
Шестдесетте матроси на „Ралф“ бързо измъкнаха на борда мрежата, вързана за скалите на Розолфския нос, и я закачиха за макарата. Всички затаиха дъх: ще се окажат ли достатъчно здрави въжетата, за да устоят на течението?… Да, устояха! „Ралф“ беше спасен!…
Двадесет души започнаха да навиват макарата и корабът постепенно излезе от водовъртежа. Като дойде под вятъра, той благополучно заобиколи скалите и хвърли котва от другата страна на носа — в малкия залив, дето преди това беше влязла непознатата яхта.
V
ПРИЯТЕЛЯТ ФРИЦ. НЕГОВИТЕ ДЯВОЛИИ. УМОПОБЪРКВАНЕТО НА МИСТЪР ОЛДЪМ. СИНОВЕТЕ НА НОРЛАНДСКИЯ ХЕРЦОГ. ИЗБЛИК НА ЯРОСТ
Само един човек от целия екипаж на „Ралф“ не бе разбрал опасността, която бе надвиснала над кораба.
Този човек беше мистър Олдъм, който, след като си отспа като праведник в койката си, излезе за малко на палубата, за да се полюбува на палмите, дето били растели на гранитните скали — така поне го беше уверил неговият приятел Ериксон.
— Господа — обърна се Инголф към двамата моряци, когато възторгът, обхванал „Ралф“, поутихна малко, — ние ви дължим живота си. Знайте, че осемдесет храбри моряци ще помнят винаги вашия подвиг и с радост ще дадат живота си за вас, ако се наложи.
— Нашият подвиг съвсем не е толкова голям, капитане — отвърна единият от непознатите моряци. — Ние с брат ми сме израсли по тия брегове и много често от любов към изпитанията сме се хвърляли в битка с малстрьома. Способът, който приложихме за спасението на вашия кораб, сме използвали и за други бедстващи кораби. Освен това нима бихме пропуснали случая да запазим за родината ни един такъв прекрасен военен кораб като вашия?
Думите подействаха като леден душ на целия екипаж на „Ралф“. Дори Инголф почервеня, въпреки че умееше да запазва самообладание, но бързо се съвзе и разбирайки необходимостта да доизиграе докрай отредената от събеседника му роля, хвърли бърз предупредителен поглед към подчинените си, сякаш да им каже: „Сега внимавайте как ще се държите!“ След това смело отговори:
— Бъдете уверени, господа, че на краля ще бъде доложено за вашата заслуга към него.
Едва бе произнесъл тези думи, и двамата моряци бързо вдигнаха глави; в очите им блеснаха гневни пламъчета.
— Това е напълно излишно, милостиви господине — гордо отвърна онзи, който говореше досега, но този път гласът му прозвуча високо и отчетливо. — Ние ще ви бъдем много по-благодарни, ако не го сторите.
Инголф се заинтересува от причината за подобно нежелание и в същото време в душата му се зароди някакво смътно предчувствие.
— Но нали тъкмо аз съм длъжен да уведомявам висшестоящите — отбеляза той, — за да може…
— Вие току-що изказахте голямата си благодарност — бързо го прекъсна морякът. — Така че изпълнете молбата ни и не разгласявайте за услугата, която ви направихме. Така ще бъдем квит.
На Инголф много му се искаше да продължи спора, но се въздържа и с лек поклон отвърна:
— Добре, господа. Вие направихте толкова много за мен, че аз не мога да не се съобразя с желанието ви. За мен то е закон… Още повече след като си имате причини… макар и непонятни за мен…
Пиратът бе стъпил на хлъзгава почва. Младите хора сбърчиха вежди. Инголф овреме се усети и ловко извъртя думите си, които в противен случай щяха да имат обратен ефект.
— Да — с особена сила прозвуча гласът му, — наистина не разбирам защо искате да ме лишите от удоволствието да разглася за изключителния ви подвиг, за който без съмнение биха ви наградили.
— За нашето честолюбие е достатъчно да оказваме от време на време услуги на ближните си. Никакви други награди не са ни нужни. Но нека приключим с този разговор, капитане… Ние постигнахме целта си и няма какво повече да обсъждаме… А сега позволете ми да ви задам един въпрос. Тук много рядко минават военни кораби, така че вероятно вие изпълнявате по-специално нареждане. Да не би да сте по следите на дръзкия капитан Велзевул? Защото се носи слух, че неотдавна видели кораба му близо до Елсинор, и е твърде възможно, бягайки от преследвачите си, да се е отправил… Капитане, какво ви е? Защо така пребледняхте?…
Инголф наистина едва не припадна, докато слушаше младия моряк, но положи усилия да се овладее донякъде.
— Няма нищо… ще мине — отвърна той. — След силно вълнение винаги получавам сърцебиене… от години съм така… Ето, виждате ли… вече съм по-добре.
За щастие офицерите и матросите междувременно се бяха разотишли по местата и тази част от разговора чу само Надод. Той стоеше малко встрани и не сваляше поглед от младите моряци — беше се вторачил в тях като хищен звяр, дебнещ плячката си. Гледаше ги така, сякаш те му напомняха нещо и той се мъчеше да си припомни какво точно… Като чу зададения от моряка въпрос, който порази Инголф, Надод също трепна от изумление, ала младите хора не го забелязаха, тъй като Червеноокия стоеше далеч от тях.
Капитанът не им даде време да размишляват и поясни, че му е възложена чисто хидрографска задача, която няма нищо общо с преследването на знаменития корсар.
— Знаменит корсар ли?! Голяма чест оказвате на този разбойник, господин капитан, наричайки го така… Колко жалко, че не ви е поръчано да се справите с него. С този чудесен кораб и опитен екипаж вие лесно бихте ни избавили от бандита.
Тези думи дълбоко засегнаха Инголф. Рицар по душа, макар и паднал много ниско поради лошо стечение на обстоятелствата, той страдаше дълбоко от мисълта, че всички честни хора го презират. И ето сега да чуе, че го наричат „разбойник“, и то от кого — от човека, който му спаси живота!
— Милостиви господине — заговори той може би с неуместно вълнение в гласа, — вие забравяте как се отличи той във войната с Русия и колко лошо му се отблагодариха за това в Швеция. Кой знае, може би обстоятелства са го тласнали против волята му по този път… Много флотски офицери и досега съжаляват, че за участието му в немалко кървави битки не е бил удостоен с подобаващ чин… Причина за това е завистта на началството и малодушието на краля… След войната той бе захвърлен като ненужна вещ, а когато си позволи да протестира, го обявиха вън от закона. Той просто бе принуден да се отбранява… Ето защо го нарекох „корсар“, господине…
„Безумец! Той ще заплати с главата си!“ — с ужас помисли Надод, слушайки какво говори капитанът.
На всичкото отгоре към края на тази реч в своя защита Инголф съвсем се беше разгорещил; гласът му трепереше, долавяха се нотки на възмущение. Но, изглежда, в един момент съобрази, че е прехвърлил границата на предпазливостта, защото изведнъж спря и сякаш да поясни, добави:
— Разбира се, аз изобщо не го оправдавам. Просто изтъквам смекчаващи вината обстоятелства, което впрочем никак не би ми попречило да го сразя при първата ни среща.
За голямо учудване на Надод речта на капитана съвсем не направи такова впечатление, каквото той очакваше. Младите хора с присъщото за възрастта им великодушие се развълнуваха от думите на Инголф; те ги възприеха като резултат на заговорило у него чувство за справедливост и единият каза:
— Като ви слушаме, капитане, наистина сме готови да погледнем с други очи на този авантюрист, който досега ни е бил описван в най-мрачни краски.
— Ще добавя още, господа, че Густав III щеше да се отнесе с него като с пират, макар че лично му бе връчил разрешителното за крайцер. Капитан Велзевул отказа да върне кораба именно защото узна за намерението му…
— Густав III може да издава всякакви нареждания… Похвално е от ваша страна, капитане, че защитавате оклеветения човек…
С тези думи младите хора силно стиснаха ръката на Инголф.
— Да знаехте само как пиратствахме после, младоци такива… — измънка под носа си злорадият
