електрически прожектори, остана незабелязана от крайцера и часовите, пръснати на различни места.
Вместо това внезапно блесналият лъч им откри пътя към морето.
— Хванете се за ръце и вървете след мен! — изкомандва Бартес.
Всички изпълниха заповедта и забързаха с всички сили. Тайфунът заглушаваше гласа и стъпките им — поне в това можеха да бъдат спокойни. Светлината ги освети още веднъж, но те отново се прикриха в тревата. Сега вече Бартес се убеди, че не са се отклонили от правилната посока; той позна върха на скалата в залива Палма. Те тръгнаха нататък.
Изведнъж чуха зад себе си стъпки, сякаш ги преследваше някой.
— Лягайте и мълчете! — нареди Бартес, но в същия миг две силни, тежки ръце се опряха в раменете му и той отчаяно извика: — Провал! Спасявайте се кои както маже!
Но появилият се за трети път електрически лъч, прорязал мрака, изясни причината за тревогата. Това беше и тяхното спасение, защото, попаднали върху насипа, щяха да се натъкнат на следващия пост, където щяха да ги изловят до един. Виновник за тревогата беше един голям дог, каквито държаха по няколко в затвора и нощем ги пускаха на воля като допълнителна охрана. Когато такова куче настигнеше някого, то го събаряше със силните си лапи и го държеше здраво, като известяваше караула със силния си лай.
Този път огромният пес не проявя никакви неприятелски настроения Това беше Неро, четириногият приятел на Бартес, който го беше привлякъл към себе си много преди това с храна и ласкави обноски.
Неро позна своя приятел и не издаде звук, а само подскачаше около него и се радваше на срещата.
Успокоени, бегълците продължиха пътя си и скоро стигнаха брега.
— Хей, дайте лодката! — извика Порник по нареждане на Фо.
— Кой идва! — запита някой на английски.
— Йен и Куан! — съобщи паролата Порник.
— Качвайте се! — отговориха от лодката.
Веднага всички се настаниха по местата си. Неро също скочи в лодката и седна при Бартес, а когато моряците се опитаха да го прогонят на брега, той се озъби насреща им и така заплашително заръмжа, че повече никой не се реши да го притеснява. Само офицерът американец настояваше да го махнат от лодката. Тогава подложи въпроса на общо обсъждане:
— Кой командва тук?
— Там, където се намира Куан — каза един от китайците, — няма друг господар!
— Куан? — учуди се Бартес и като се обърна, видя, че всички жълтокожи бяха коленичили пред Фо и целуваха нозете му.
— Да, това е Куан, владетелят на остров Йен, великият мандарин с аметистовата топка, главата на поклонниците на сенките, кралят на китайските реки и морета и наш пълновластен жрец и повелител!
— Как… вие ли сте това? — възкликна Бартес, поразен от изненада.
— Да, сине мой! — отговори старият Фо. — Аз съм равен на императора и принца регент на Китай, а твоите съотечественици ме пратиха на заточение заедно с крадците и убийците! Желая мъст и ще я имам! Можеш да оставиш при себе си твоя Неро. Без съмнение той ще ти бъде полезен и много по-верен, отколкото хората.
Когато Бартес му се поклони с почтително вълнение, Фо нежно го притегли към себе си и каза полугласно:
— Ти също, сине мой, можеш да отмъстиш за себе си. Всичкото ми богатство и могъщество са на твое разположение.
При тези думи, изречени просто и твърдо, безгранична радост завладя сърцето на Бартес. Ако той живееше, то беше, за да отмъсти за себе си и за своя нещастен баща, когото преди време бяха вкарали в гроба!
Чу се команда и лодката потегли. Носена от пенливите води, беснеещи в подножието на скалите, тя бързо излезе в открито море. Опитният американец ловко избягна всички опасности и скоро стигнаха на борда на „Йен“. Искаше се голямо умение и предпазливост, за да се приближи корабът и да се качат на него пътниците. При най-малкото невнимание лодката можеше да се удари силно в борда и всичките й пасажери щяха да се загубят сред буйните вълни на морето.
Но американският моряк си разбираше от работата и всичко завърши благополучно. Лодката беше привързана успешно към „Йен“ и всичките й пътници един по един се изкачиха на палубата.
Вече можеха да се поздравят със спасението си. Уолтър Дигби, американецът капитан и командир на „Йен“, приветства Куан и го заведе в определения за него салон в задната част на кораба. Другите бегълци също бяха настанени в комфортни каюти.
Кроник, прекарал значителна част от живота си в мръсните затвори, никога не беше виждал подобни удобства и искрено се чудеше на това внимание към неговата особа. Запалил лула и седнал на прекрасния диван, той си каза:
— Този старец Фо излезе важна особа, дявол да го вземе, и аз сега съм почти буржоа! Повече няма да се плаша от полицаи и мога да си живея спокойно, след като и парички ми подрънкват в джоба.
Глава XVII
На другата вечер, след като се наспа и отпочина, Фо повика при себе си Бартес.
— Седни, сине мой — каза Куан, — слушай внимателно какво ще ти кажа Макар че докато бяхме в затвора, а ти гледаше на мен като на обикновен престъпник, осъден от законите на твоето отечество, кълна се в Небето, и родният ми бряг не би сторил за мене това, което ти направи! Ти положи толкова грижи за мене, колкото не можех да очаквам от чужд човек. Спаси живота ми, който висеше на косъм. Накратко, ти се отнесе с мене като син към баща! И още тогава в душата си аз те считах за свой син. Сега искам да те осиновя и формално, според обичаите на моята родина. У нас, в Китай, осиновяването не е само юридически акт, както е у вас. При нас волята на осиновителя, осветена чрез религиозни и граждански обреди, дава според нашите вярвания на осиновения статут на същински син по кръв и наследник на прадедите. По волята на всемогъщия Цин осиновеният, свободно избран от осиновителя и сърдечно обичан от него, трябва да бъде почитан в семейството наравно с бащата Само той извършва на домашния олтар всички помени в чест на прадедите. Аз нямам друг наследник, на когото да предам името и богатството си. Стани ти този, който ще заеме неговото място в дома на стария Цин Ноан Фо, носи неговото име и се ползвай от неговото могъщество, когато той се помине! Не ми отказвай, ако искаш последните ми дни на земята да бъдат светли и безоблачни и да отида спокоен в страната на съдбите!
Докато старият китаец говореше, снагата му се изправяше, а очите възторжено светеха. Приличаше на пророк, който говореше от името на божествата, и Бартес започваше да разбира на какво се дължеше влиянието върху милиони хора, които само от едно махване с ръка бяха готови да пожертват живота си за него.
— Съгласи се, сине мой, да приемеш предложението ми — продължи Куан — и нито един земен владетел няма да може да се сравнява с твоето могъщество! Тези властелини притежават телата на своите поданици, а твоите ще ни подчинят душите и сърцата си! В уречения ден ще станеш глава на всички староверци, отхвърлили натрапения на китайците индийски бог Буда и запазили чистотата на древната религия. Ти ще бъдеш Куан — лице, равно на Небесния син, защото никой не знае числото на поклонниците на сенките, които могат да се намерят и в двора на императора и даже измежду неговото семейство. Ти ще бъдеш цар на смъртта и владетел на живота.
Обръщайки се на първо място към чувствата на младия човек, накрая Фо трогна самолюбието на Едмон, неговата страст, присъща както на високоинтелигентните натури, така и на тесни, ограничени умове, които еднакво жадуват да властват над тези, на които съдбата е отказала това по различни причини.
Слушайки своя стар приятел, Бартес беше изненадан от това предложение, а и не беше мислил за него. Тази идея на Фо го свари неподготвен да разсъждава по нея, да прецени всички за и против, които можеха да се появят.
Опираше се само на собствените си сили, защото не трябваше да очаква много от Франция. Можеха да го върнат в Нова Каледония като избягал от заточение престъпник. След смъртта на баща си нямаше никакви роднини, а що се отнася до приятелите, като се изключат маркиз Коело и Гастон дьо ла Жонкер,
