помощ на четиримата пазачи, които назначи съдът. Командирът на кораба ги прие студено и спокойно.
— Лоша работа! — мълвеше Гастон. — Бягай оттук, докато има поне малка възможност.
— Ще почакаме до утре! — засмя се Бартес.
— Но какво с това! — възрази Жонкер. — До утре нищо няма да се знае.
— Ще видим какво ще стане след един час и какво — утре!
— Ти си луд!
— Потърпи, скъпи, потърпи! — успокояваше го Бартес.
В девет часа, след вечеря, Бартес заповяда да се затворят всички изходи на кораба. Барабанът удари вечерна заря и палубата опустя. Всичко утихна, само назначената от съда стража се движеше горе.
В града цареше предишната необикновена възбуда. Знаеха се мерките против китайския кораб, но не бяха известни причините за тях и всички нетърпеливо чакаха края на историята. Процъфтяваха обзалаганията както тук, така и в Нумея.
Удари полунощ. Стана студено и двама от войниците на палубата на „Йен“ се разговориха:
— Е, Боб, не е ли по-добре сега да си лежиш у дома?
— Магарешка работа, да върви на…
— Така си е! За какъв дявол стърчим тук, когато всичко е така преградено, че и дяволът да мине, ще счупи поне един от козите си крака.
— Да, тези кораби няма да позволят да се влезе.
Те помълчаха няколко минути, после единият от тях каза:
— Ей, Боб, усещаш ли?
— Какво?
— Струва ми се, че проклетият кораб се движи.
— А, така ти се струва. Но… като че ли палубата трепери. Там долу става нещо!
— Виждаш ли, че съм прав! Сякаш нещо свири и шуми! Мисля, че в кораба влиза вода! Да не би да се е пробил? Честна дума, потъваме! Но какво правят тези мошеници! Да събудим другите!
„Йен“ действително потъваше с голяма бързина. Войниците и охраната на съда, обезумели от страх, започнаха да окачат във водата, стараейки се да стигнат до брега. Всичко мина благополучно и когато излязоха на сушата, мокри и премръзнали, те видяха, че мястото, на което стоеше „Йен“, беше празно. Китайският броненосец беше изчезнал!
Градът беше смаян. Всички чакаха нетърпеливо следващия ден, за да видят сами какво се беше случило, защото не вярваха много на думите на „пострадалите“.
С изгрева на слънцето цял Сан Франциско се струпа на брега, за да се увери, че вчерашните разкази бяха съвършено верни. Китайският кораб беше изчезнал, сякаш никога не е бил в това пристанище.
Като се оттегли под вода на прилично разстояние от рейда, „Йен“ изплува на повърхността. После насочи едно от своите оръдия към наблюдателната кула на семафора и й изпрати прощална граната от триста фунта, която я раздроби на парчета заедно със сигналия фар и телеграфа.
Втора част
ТИГРИТЕ ОТ ЗОНДСКИЯ ПРОЛИВ
Глава I
В Батавия, главния град на остров Ява, в квартала Кенингс Плейн, се издига красиво здание в китайски стил с веранда, двоен покрив с ъгли, оформени като джонки, и фенери, инкрустирани със сребро върху червен лак. Случайният минувач е очарован от гледката на гирляндите от изкуствени цветя, чудновати риби, фантастични птици и страшни насекоми, плод на фантазията на китайски художници. Зданието е построено с различни видове скъпи дървета — индийски дъб, сандал, палисандър. Всичко това е покрито с разноцветен лак, чиито нюанси удивително хармонират с природата на горещите тропици. Самата постройка и изключителният разкош, който цари навсякъде, отразява вкуса на жълтата раса. Зданието струва около четири милиона франка и неговият стопанин прекарва тук по няколко часа, избягал от трескавата търговска дейност, поглъщаща по-голямата част от живота му.
Батавия е най-красивият търговски град в Малайзия.
В Батавия се срещат хора от всички националности, особено китайци. Едва ли ще бъде пресилено да се каже, че търговията на страната е в техни ръце. Търпеливи и предприемчиви, честни и работливи, те са нужни навсякъде. От всичко извличат полза, без да ощетяват официалната власт, която не само ги търпи, но и ги покровителства. Китаецът си е спечелил славата на точен и сигурен човек, безукорно честен, познаващ до съвършенство тънкостите на висшата търговия. Затова често през ръцете му минават огромни капитали, понякога само срещу честна дума, без никакви документи и каквито и да било формалности.
На главния вход на великолепния китайски палат в Кенингс Плейн имаше сребърна табела, покрита с масивно кристално фолио, през което се четеше гравиран позлатен надпис:
„Trade House of Lao Tsin & Co.“
Във всички крайморски търговски градове на Индокитай и Малайзия, като Сингапур, Хонг Конг, Шанхай, а също на Суматра, Ява, Борнео и др., официалният език е английският. Той господства на всички пазари. Затова китайците тук говорят английски, като употребяват своя роден език само помежду си или у дома си след приключване на всекидневните търговски дела.
Посоченият скромен надпис не дава точна представа за многобройните операции, които осъществява търговската къща „Лао Цзин и С-ие“, нито за огромното богатство на нейния собственик Централата й, според китайските закони, се намираше в Пекин, но операциите в родината бяха значително по-скромни по обем от тези, които се извършваха в другите градове на далечния Изток, особено в Батавия. Тук беше и любимото място на престарелия Лао Цзин, където той съсредоточи блясъка на своето богатство. За мнозина то беше обект на завист и удивление. Освен хотела в Кенингс Плейн, на дванадесет мили извън града той имаше друга къща, потънала в девствена тропическа градина и обзаведена с небивал разкош, който напомня приказните дворци от „Хиляда и една нощ“…
В този фантастичен дворец, наречен „Тихия кът“, Лао Цзин понякога даваше приеми, на които канеше най-видните хора от висшето общество на Батавия. За разточителния блясък на тези вечери говорят няколко красноречиви случки.
В края на една такава вечер гостите получили подаръци: всеки мъж — по една карфица за вратовръзка с огромен брилянт, а всяка дама — букет за корсаж от брилянтни рози, украсени с дребни цветчета от аметист, изумруди и тюркоаз. Скъпоценните камъни за тези почти царски подаръци били доставени от мините в Самаранг, собственост също на Лао Цзин. Друг път дамите получили кашмирени шалове, а мъжете — по един сингапурски кон с богато украсено седло и пълен комплект принадлежности за езда. Такива са красноречивите факти.
Подобни вечери Лао Цзин устройваше четири пъти в годината и броят на гостите никога не надхвърляше сто души. Спазваше се изискването дамите да бъдат с кавалер, който е баща, съпруг брат или друг роднина. Всяка от тази вечери струваше няколко милиона, които Лао Цзин харчеше без притеснение…
Тук винаги присъстваше един китаец на преклонна възраст. На показалеца на дясната му ръка имаше пръстен от масивно злато. Фигурата му излъчваше достолепие. През цялата вечер той стоеше на специално обеново кресло с изящно изваяни сребърни фигури, поставено върху подиум с три стъпала.
Никой от гостите не знаеше кой е този човек. Виждаха само, че когато слугите минават край него, прегъват едното си коляно, а самият домакин му засвидетелства необикновено внимание, което според китайския етикет подобава само на членовете на императорската фамилия…
Знаеше се също, че престарелият тайнствен гост не живее нито в Батавия, нито на остров Ява и слугите от приказния дворец не можеха да кажат нищо за него, защото или не знаеха, или не искаха да говорят…
Веднъж един слуга приветства непознатия с някакво звание, което никой не разбра. Това беше достатъчен повод на другата сутрин слугата да изчезне безследно…
Глава II
