вечерите на банкера, че сега ни остава само да видим със собствените си очи онова, за което само сме слушали. Утре може би ще се върнете тук с подарък — кон, или слон.
Доволен от своята шега, намекваща за щедрите подаръци на богаташа, Мае дьо ла Шение продължи с бащински тон:
— Поканени са четиринадесет души, като нито един от офицерите не е забравен. Но аз не зная как всички ще напуснем „Бдителни“. Корабът не трябва да остава без офицер дори и една вечер. Двама доброволци трябва да останат на вахта до осем часа сутринта.
Командирът огледа целия екипаж, но никой не се обади.
— Е, тогава ще хвърляме жребий.
Всички мълчаха, защото вече знаеха как командирът постъпва в такива случаи и решава затрудненията. Не се излъгаха в очакванията си, защото накрая той каза:
— Няма какво да се прави, както винаги старият ще се жертва, а младежта ще се весели. Нали, стари мой Панарван? Какво е на нашите години музиката и целият този суетен блясък? Само досада!
— Разбира се — съгласи се Панарван. — Освен това младите трябва да се повеселят, защото след два дни ни очаква трудна схватка с пиратските джонки.
— Наистина — потвърди отново Панарван. — А ние, докато трае приемът, ще поиграем вист, нали? Само трябва да намерим трети партньор. Забравих нашия мил доктор. Приемате ли поканата?
— С най-голямо удоволствие — обади се докторът, — но и аз бих искал да присъствам на една от тези приказни вечери, за които толкова много се говори и които…
— Ясно. Разбрах, докторе. И Вие сте заинтригуван от разказите на почтения Ли Ван. Не искам да Ви лишавам от удоволствия. И тъй, Панарван, оставаме само двамата. Вистът се отлага. Ще си припомним нашето минало, а в живота си сме имали доста приключения, нали, стари морски вълко?
— Разбира се — потвърди Панарван и прибави шепнешком, но така, че всички офицери да го чуят:
— Представям си колко ще бъде интересно!…
Глава VI
Докато капитанът на френския броненосец разговаряше със своя екипаж, яваецът, който беше донесъл подаръците и поканите за приема, незабелязано се приближи до Ланжле и пъхна в ръката му бележка. Парижанинът беше готов да го заговори, но слугата направи знак да замълчи и веднага се дръпна встрани.
Ланжле разбра всичко и побърза да се оттегли в каютата си. Там той прочете бележката от Лао Цзин и след няколко минути отново се качи на палубата. В ръката си държеше смачкана хартия. Минавайки покрай яваеца, той я пусна небрежно и продължи пътя си. Яваецът бързо я взе и я мушна в джоба си, после слезе в лодката.
Тази безмълвна и бърза сцена остана незабелязана за другите. Когато се върна при своя господар, яваецът изглади листа, запечата го в плик, сложи го на сребърен поднос и го занесе на господаря си без да се смути, че той разговаря с Мае дьо ла Шение и с командира на американските фрегати, които бяха побързали да нанесат своята първа визита. Това беше знак за бързото оттегляне на гостите. Останал сам, Лао Цзин нетърпеливо отвори плика и прочете следното:
„Като държа на Вашето обещание, стига то да е честно, искам да Ви уверя, че винаги съм бил на услугите на смелите хора, какъвто, струва ми се, сте Вие. Мисля, че можем да бъдем полезни един на друг. Приемам Вашето предложение и ще се явя в определения от Вас час. Ланжле.“
За моряк без особено образование, какъвто беше авторът, писмото не беше написано лошо, но с една малко смешна натруфеност, особено в израза: „на услугите на смелите хора“.
Банкерът неволно се усмихна като четеше тези думи, въпреки че авторът ги смяташе за много оригинални. Това обаче не промени мнението му за Ланжле.
„Вижда ми се честно момче — каза си той, — и ако не съм се излъгал в него, ще го възнаградя богато и пак ще му остана длъжник.“
Лао Цзин беше приключил работите си в града и се отправи към своя „Тих кът“, за да направи последен оглед преди предстоящата вечер.
— Е — обърна се той към своя главен разпоредител, — всичко ли е готово?
— Всичко, Ваше превъзходителство. Никога гостите не са виждали такива подаръци, каквито сме приготвили.
— Отлично! Нека още веднъж да ги видя.
Двамата влязоха в една стая и затвориха грижливо вратата след себе си. Никой не биваше да знае предварително каква ще бъде изненадата.
Ще оставим банкера с неговата безумна разточителност да устройва приема в приказния си дворец и ще се върнем при Ланжле, който през това време грижливо се подготвяше за вечерта. Той обмисляше как незабелязан от никого да напусне бала и да се срещне с банкера.
Време е да обясним на читателите но каква случайност Ланжле и Гроляр се намираха на „Бдителни“, а заедно с тях и членът на върховния съвет на джонките, честолюбивият и предприемчив Ли Ван.
Не бих искал да забавям динамиката на събитията с дълги описания. Ние вече видяхме как „Йен“ с всичките си пасажери избягна онези сериозни опасности, които го заплашваха в Сан Франциско, спускайки се и умело маневрирайки в ужасния ураган. Новият Куан нямаше намерение да държи повече в плен полицейския агент Гроляр, който оттук нататък би могъл само да му пречи. Затова като разбра какво иска Гроляр от наследника на Фо, Бартес реши да го освободи, осигурявайки му за придружител Ланжле, който да узнава тайните му ходове и да ги съобщава навреме.
За по-голяма достоверност Гроляр трябваше да избяга от „Йен“, а Ланжле да му съдейства и да тръгне с него, уж страхувайки се от строгото наказание за съучастничество в бягството на пленника. С една дума, решиха да разиграят една комедия с главен герой Гроляр като реванш за непрекъснатото му шпиониране на кораба, още при самото тръгване от Нова Каледония. Опасно би било да оставят такъв човек свободен, защото във всяко пристанище той би могъл да даде сведения за „Йен“ и да се повтори историята от Сан Франциско. Затова беше решено Ланжле да избяга заедно с него, за да може да съобщава на своите другари всяка съмнителна постъпка на тази личност.
Това бягство трябваше да стане в мексиканското пристанище Акапулко, където „Йен“ беше акостирал за среща с новия броненосец „Фо“, познат вече на читателя. За развлечение на екипажа украсиха бягството с различни комични подробности. Моряците избухваха във смях, когато Гроляр приемаше всичко за чиста монета и трепереше от страх. Оковаха го в тежки вериги, които непрекъснато му напомняха, че с него е свършено и никога няма да може да се освободи. Когато Ланжле донесе храна на затворника, последният извика:
— Ах, колко се радвам, че назначиха теб за мой надзирател! Сега мога да бъда спокоен, че няма да бъда отровен.
Ланжле престорено страхливо допря пръст до устните си, но нищо не каза. На другия ден прошепна:
— Разчитайте на мене. Вечерта той донесе парче хляб и озъртайки се безпокойно, каза:
— Нося ви пила… ще я използвате, когато Ви кажа!
— Защо не сега? — попита пленникът.
— Защото в открито море няма да можем да избягаме. Освен това се страхувам от Порник, който ужасно Ви мрази и няма да се церемони много с Вас.
— Негодник! Какво лошо съм му сторил?
— Не зная. Навярно това, че искахте да ни злепоставите всички в Сан Франциско. Безпокоя се, че той има много остър слух, долавя и най-слабия шум, затова ще се освободите от веригите едва след като се уверя, че е заспал.
— Това е ужасно! — съкрушено каза пленникът.
— Но Вие сте с мен, нали? Все пак аз Ви помогнах да избягате от Нова Каледония.
— Разбира се, никога няма да забравя жеста Ви и от благодарност ще Ви съдействам да се измъкнете от това дяволско място.
— Много сте добър! Благодаря Ви! — трогнато възкликна Гроляр.
