След време Ланжле съобщи на Гроляр, който наистина беше повярвал, че е затворник:
— Днес, бедни господине, ще Ви съдят — в два часа през нощта. Порник настоя за това.
— Мерзавец!… О, Боже!
— Той също е сред съдиите, но аз ще го изоблича в подлите му намерения.
— Безполезно е. Няма да Ви позволят да си отворите даже устата. Не разбирате ли, че вече сте осъден?
— И каква е присъдата ми?
— Ще Ви обесят. Затова тази нощ в девет часа, докато другите спят, изпилете веригата. До два часа ще имате достатъчно време и ще сме свършили, когато дойдат за Вас.
— Ще успея ли?
— Мисля, че да. Но ако нещо осуети плановете ни, ще имате на разположение още две нощи, тъй като екзекуцията се извършва два дни след произнасяне на присъдата. В пристанището се очаква да пристигне нов китайски броненосец.
— Помогни ми, Господи! — прошепна нещастникът.
В два часа през нощта съдиите се събраха в една голяма каюта, заповядаха да доведат пленника, а той, парализиран от страх, не беше посмял дори да допре пилата до веригата. Единодушно го осъдиха на смърт, като с мъка сдържаха смеха си. Председателят на съда накрая каза:
— Имате два дни, за да се разкаете за греховете си и да напишете на Ваши роднини и приятели. Можете да оставите и кичури коса за спомен. Последните думи потресоха осъдения и той не можа да усети, че се шегуват с него.
Когато се спусна нощта, той с такава бързина започна да пили веригата, че стружки се разхвърчаха наоколо. Това предизвика бурен смях, кискане и подигравки сред моряците на „Йен“, които дълго се вслушваха в звуците, идващи от килията. В дванадесет часа през нощта Ланжле влезе при пленника, помогна му да се освободи от веригата, скри я грижливо и свали Гроляр в лодката, която беше прилепена до самия броненосец. Палубата на „Йен“ беше пуста, и Ланжле, като слезе в лодката, даде сигнал на двама силни гребци мексиканци да натиснат веслата.
Така Гроляр беше спасен от „явна смърт“. Тайният агент със сълзи на очи се закле във вечна и неизменна признателност на парижанина.
Глава VII
Такава беше комичната одисея, с която Бартес отмъсти за опита на Гроляр да погуби него и другарите му в Сан Франциско, като ги предаде на френското правителство. Тази комедия, която агентът преживя като драма, го уплаши и озлоби. Дълбоко в себе си той намрази хората, в чиято власт беше доскоро и си даде дума жестоко да им отмъсти при първия удобен случай.
Тъй като знаеше, че „Йен“ отива в Китай, той реши също да отиде там заедно с Ланжле. Инстинктът му подсказваше, че в Пекин непременно ще научи нещо важно, което ще улесни задачата му. Полицейският му нюх наистина не го излъга. В Пекин китайският съветник при френския консул му заяви следното:
— Нашата императрица можа да си възвърне откраднатия скиптър на Цин с помощта на могъщото общество на джонките. Това ми съобщи под секрет един мой сродник, участник в това дело. Обърнете се към него. Той може да Ви услужи с полезен съвет — ето адреса му.
Гроляр, който отново се беше представил като маркиз дьо Сен Фюрси, веднага се свърза с посочения човек, който се оказа Ли Ван, и направи усилие да се сближи с него. От разказите на агента за „Йен“ китаецът веднага се досети, че става дума за Куан и неговите трима придружители, още повече, че самият Ли Ван беше това лице, на което покойният Фо беше предал в Париж скиптъра на Цин и френския брилянт.
Той научи от Гроляр, че Фо не е вече жив и реши да заеме неговото място. Обстоятелството, че Куан беше избрал свой наследник не възпря честолюбивия кариерист и той измисли план, в който пресмяташе как без големи усилия да отстрани съперника от пътя си и да узурпира властта.
За успеха на този проект честолюбивият китаец трябваше да спечели на своя страна още двама души: един от върховния съвет — Ли Юн, а така също и Лао Цзин — банкера на Обществото на джонките.
С първия въобще не срещна трудности. Млад човек, който при обещанието да стане главен съветник, а по-късно и наследник на новия Куан, веднага прие предложението му. Що се отнася до втория, читателите вече знаят доколко узурпатора можа да спечели на своя страна могъщия банкер. Като се споразумя с Ли Ван, Гроляр се обърна към капитана на „Бдителни“ с молба да го вземе с още двама пасажери и да ги откара в Батавия, където уж трябва да изпълни поверителна мисия, с която е натоварен от френското правителство. Ако командирът на кораба знаеше истинската цел на това пътуване, би отказал да изпълни молбата им, но старият морски вълк виждаше в Гроляр не детектив, а маркиз дьо Сен Фюрси.
Полицейският агент неслучайно избра фрегатата „Бдителни“, за да стигне в столицата на Ява. Неговият усет му подсказваше, че там непременно ще се срещне с новия Куан, за който подозираше, че е избягалият затворник Бартес, макар че никога не го беше виждал на „Йен“. Бартес в такива случаи беше много предпазлив, но Гроляр беше убеден, че шансовете му за успех никак не са малки. Ако го срещнеше в Батавия, веднага щеше да съобщи на холандските власти, които отдавна имаха сключена конвенция с френското правителство за взаимно предаване на престъпници. Тогава новият Куан щеше да бъде арестуван заедно с целия си екипаж и щеше да бъде върнат с „Бдителни“ обратно в Нова Каледония.
Мрежите за ново залавяне на избягалите затворници този път бяха доста изкусно поставени, но дали ще се уловят в тях тези, за които са предназначени? Излишно е да се казва, че Ланжле беше доста предпазлив и не споменаваше пред Гроляр никакви подробности за Куан. Редовно всяка седмица той изпращаше до своите другари тайни писма с адрес ту Шри Ланка, ту Хонг Конг, ту Сингапур. Всъщност за полицейския агент залавянето на избягалите затворници беше въпрос от второстепенна важност. Най- важната негова задача беше връщането на скъпоценния камък „Регент“ на френската корона. Затова той потърси помощта на Ли Ван, като се надяваше да получи голяма парична награда за успешната акция. Заспиваше и се събуждаше с мисълта за наградата. И така, в описвания момент противниците бяха готови да се срещнат и да започнат решителната схватка помежду си.
Глава VIII
Ланжле привърши приготовленията си за бала в „Тихия кът“. Той беше готов за тайната среща с Лао Цзин, когато чу гласове на палубата.
— Готова ли е лодката? — питаше някой.
— Току-що дойде от брега.
— Добре. Дай стълбата!
Ланжле позна гласа на един от офицерите, който явно също бързаше за бала. Качи се горе и се обърна към него:
— Извинете, капитане, че Ви безпокоя с моята молба. Налага ми се да отида на брега колкото се може по-скоро. Ще бъдете ли така добър да ме вземете с Вас? Мога да Ви предложа на брега място в моя екипаж, който ще ме чака, за да отидем на приема у банкера. Мисля, че и Вие отивате там.
— С голямо удоволствие! — вежливо се отзова офицерът. — Заповядайте, минете пръв!
— Не, моля ви, ако разрешите аз ще Ви последвам.
— Не, капитане, аз съм след Вас!
— Моля, не настоявайте! Вие сте наш гост. Това е мой дълг като домакин. — Офицерът вежливо посочи стълбата, която се спускаше към лодката.
Ланжле трябваше да отстъпи. Беше в добро настроение, че успя да се изплъзне от очите на „маркиз дьо Сен Фюрси“, който настойчиво щеше да иска да узнае къде и защо бързат офицерите. Услугата на младия капитан му спести неудобството да моли за лодка стария морски вълк. В същото време Мае дьо ла Шение играеше вист със своите партньори: заместника си Лука Панарван, който примирено понасяше тиранията на холандското сирене, измъчващо „офицерския“ му стомах. Там беше и достопочтеният „маркиз дьо Сен Фюрси“. Беше доста смешно как с благородническата титла се величае едно ченге, макар и с най-висок полицейски чин…
