страна на мнимия Фюрси, който иска Ще да ги привлече за своята мисия, но те енергично отказаха, като му показаха юмруците си, нарекоха го „муха“ и „мръсен шпионин“ Дори се заклеха, че ако не ги остави на мира, те ще се отърват от него по свой начин, и то така, че дълго ще помни какво значи да се безпокоят честни хора.
След този любезен прием Сен Фюрси, или просто Гроляр, както го наричаха в парижката полиция, трябваше да се задоволи само с Ланжле.
Три дена след това китайците избягаха, което зарадва много заложилите за тях. За разлика от техните противници, разбира се. Най-много се ядосваше капитанът на „Зорки“. Освен значителната сума, на която се беше басирал с доктор Морис, той смяташе, че губи и репутацията на крайцера. Сега тя бе получила силен удар, от който едва ли някога щеше да се оправи.
— Не е ваша вината, Панарван — казваше той на своя помощник, — тъй като бяха взети всички предпазни мерки. Кой би допуснал, че в такава буря, и то през нощта, ще се намерят хора, способни да се доберат до острова през рифовете!
Само двама човека от цялата колония не се учудиха особено от станалото, макар и да си придаваха такъв вид.
Стига да пожелаеха, генералният прокурор и Сен Фюрси можеха да разкажат много неща около това бягство. Но както преди, те пазеха обичайното си мълчание.
Като постоя още малко в колонията, Сен Фюрси-Гроляр отпътува за Австралия под предлог, че ще купува оттам необходимите за предприятието му земеделски машини, след което повече не се появи в Нумея. Истинската причина за-заминаването му беше едно писмо от Ланжле.
В Нумея, където дълго разказваха за легендарното бягство на китайците, никой не узна действителните мотиви на това произшествие, нито последиците за лицата, замесени в него Това обаче няма да ни попречи да повдигнем завесата, скриваща всичките перипетии около тази необикновена, единствена по рода си драма.
Глава V
Всеки знае какво подбуди французите и англичаните да обявят война на Китай през 1860 година и как завърши тя. През октомври на същата година беше подписан мира в Тиен Цин. Тогавашният император Йен Фун не можа да преживее позора на своята столица Пекин, завзета от чернокосите варвари от запад. Умирайки, той предаде императорския престол на своя петгодишен син, Хуан Су, под опеката на регенти — императрицата майка и принц Хуан Су, дядо на младия император по баща.
След решението на върховния съвет на империята, в който участваха всички принцове от императорската фамилия и заместниците в по-главните провинции, регентството незабавно трябваше да оповести възкачването на новия император на престола и да побърза с коронясването. Това беше много необходимо, защото значителната част от монголците, влизащи в състава на армията, макар че войната беше свършила, продължаваха да са под командата на своите началници; които още считаха себе си за потомци на древните китайски мандарини. Те заляха с пълчищата си северозападните провинции и малко се грижеха за подчинение на върховната власт и възстановяване на разрушените устои на държавата. В Пекин даже се опасяваха, че гордите мандарини няма да признаят петгодишния Хуан Су за император. Трябваше бързо да се сложи край на анархията, като се коронова младият богдихан, защото само по този начин можеше да се поиска подчинение и вярност от всички поданици на империята.
Ето защо веднага след смъртта на стария император младият му приемник трябваше да облече императорските дрехи и да приеме от ръцете на велможите скиптъра на Шун Ци, основател на династията Тян Цин. Церемонията трябваше да се извърши в голямата зала на императорския дворец, разположен в огромния двор, който беше ограден с тройна стена.
Приемането на този скиптър беше от изключителна важност за новия император. В случай че някой от принцовете успееше да се добере до скиптъра и да го заграби преди коронацията, това му осигуряваше престола и отрязваше пътя-към властта на законния наследник.
Китайските историци твърдят, че този атрибут на върховната власт е бил даден на Цин, пръв господар на Китай, от самия Тан — висше божество, безсмъртно и вечно, което по мнението на известния философ Лао Дзъ е източник и начало на целия реален свят.
Заедно със скиптъра Цин е получил власт над всички земи. Оттук идва и убеждението на китайците, че всички земни господари са само васали, безпрекословно подчинени на Цин. От него свещеният скиптър е бил предаван последователно на всеки от по-късните владетели: Хуан, основател на династията Хан, и неговите наследници; Кублай Хан, внук на Чингиз Хан и основател на династията Юен: Яо, родоначалник на Мин, последни местни господари и накрая Шун Ци, който дал началото на царстващата сега династия Тян Цин, чиито представители се наричаха „най-чисти“.
Поради изключителната си стойност скиптърът се пазеше грижливо от останалите членове на императорската фамилия, още повече че в Китай наследството на престола не е уредено със закон. Царстващият богдихан може по собствена воля да определи наследник, стига той да с or принцовете в императорския дом. По силата на хилядогодишна традиция само първият владетел и най-старият от имперската фамилия знаят тайното място, където се съхранява свещената вещ. Оттам скиптърът се изнасяше само при особено тържествени случаи, подробно изброени в кодекса за китайските церемонии, най-дребнавите и педантичните, които са измислени на този свят.
Покрай политическата си важност скиптърът притежаваше и голяма ювелирна стойност. Беше направен от дълга златна пръчка с аметистова дръжка, украсена с десет големи елмаза от най-чиста проба. Всеки един от тях струваше по десет хиляди таела, а взети заедно — седем милиона франка, без да се смята златната пръчка.
За да избегне евентуален политически конфликт, императрицата регентка реши да короняса сина си, без да дочака законната седемгодишна възраст на младия престолонаследник. Това срещна силна съпротива в съвета на регентството, който реагира много остро на подобна инициативи Тогава тя обяви, че по силата на своята власт разтурва съвета и на негово място сформира „съвет по чуждестранните дела“ с председател принц Хуан, дядо на младия богдихан.
На първи февруари 1861 година в двореца при принц Хуан се яви старият надзирател на женското отделение и почтително му доложи, че императрица Нан Ли, „небето да съхрани светлината на ясните й очи“, желае да говори с него.
Трябва да се отбележи, че новият акт на императрицата — разтурването на съвета на регентството — наистина нарушаваше сериозно съществуващите от векове обичаи и церемонии, способни да объркат напълно дори китайския господар. По тази причина принц Хуан лесно можеше да отклони срещата си с императрицата, по вместо това веднага тръгна към императорския двор.
Първата жена в империята го прие в Салона на лотоса, наречен така заради басейна с мраморен фонтан, във водата на който плуваха разкошни гълъбови цветове от лотос, дарове на тропическата природа в Източна Азия.
— Принце — започна императрицата, — великият Тан ви е дарил с мъдрост, за да ни бъдете полезен с вашите знания и опит. Повиках ви, за да се посъветвам с вас относно церемонията по връчване на скиптъра на нашия син Хуан Су, когото, както ви е известно, неговият покоен баща, императорът Йен Фун, избра за свой наследник.
— Майко на небесния син — отговори принц Хуан, — огледало на добродетелта, вашето желание е закон, на който всеки е длъжен да се подчини безпрекословно. За съжаление трябва да ви съобщя една неприятна вест. Скиптърът на Цип, който императорът трябва да получи като символ на върховна власт, е откраднат от чернокосите варвари на запад, затова церемонията не може да се извърши веднага. Ако се опитате да направите коронясването, без да бъде връчен скиптърът, ще предизвикате неодобрението на имперските сановници, а това ще бъде и едно неблагоприятно предзнаменование за неговия бъдещ живот!
Тази вест така порази императрицата, че тя мълча няколко минути, без да знае какво да каже, и като събра сили, извика.
— Това е голямо нещастие! Как е могло да стане? Къде се е пазел скиптърът?
— По закон, велика и премъдра господарке, аз съм длъжен да пазя това в тайна, но сега е все едно,
